Морган въздъхна, после по лицето му се мярна бегла усмивка. При спомена за сгушената в прегръдките му Леони, той не можеше да съжалява за всичко, случило се в Начес. Знаеше, че дори ако не бяха живели заедно в Малкия Боньор, той щеше да се влюби в нея.
В този момент Ашли ругаеше неудобството на каютата, която си бе избрал. При тръгването тя не му бе направила впечатление на необитаема, но след цял месец в открито море и още две седмици път пред него, той бе в отвратително настроение. Дори мисълта за богатството, което щеше да грабне, като се върне в Европа с жена си, не успяваше да го разведри. Той проклинаше времето, морето, кораба и се взираше в хоризонта, като една понасяше пътуването.
„Дано открия без особен труд малката кучка! Ами ако е побягнала с някой скитник?“ О, не! Бе невъзможно тя да се е закопала в старата плантация с надеждата, че той ще сдържи думата си и ще пристигне да върне зестрата й. След като се бе опитала да го изиграе. „Каква глупачка!“
Той си представи за миг, че в крайна сметка тя е успяла да срещне истинския Морган. Избухна в смях, като си представи смущението и объркването, причинени от появата й. И ако не изпитваше такава належаща нужда от собствените си съпружески права, самият той би уредил подобен сблъсък, само и само да постави Морган натясно.
Морган се измъчваше. На няколко пъти се бе опитал да заговори, но студенината на Леони всеки път спираше думите на върха на езика му. Той не й се сърдеше. „Достатъчно зле се отнасях с нея — мислеше си той, като се приготвяше за лягане. — Утре всичко ще се оправи. Ще се държа така, както трябваше още от самото начало!“
Леони не смяташе, че утрешният ден може да й донесе особена радост. Наистина на вечеря Морган се бе държал прекрасно, но мисълта за предстоящата раздяла я вцепеняваше от болка и тя не пожела да се присъедини към опитите му за сдобряване. След като той бе решил да я изостави, тя предпочиташе да ускори сбогуването.
На следващия ден Леони се събуди изморена и отчаяна. Облече се с усилие. Мечтаеше единствено да остане сама, за да даде пълна свобода на сълзите си. Но тя бе боец: така че се насили да се усмихне и се присъедини към Морган на двора.
Утрото бе слънчево, по ясното небе нямаше никакъв знак, предвестник на дъжда, който щеше да се изсипе по-късно.
През лятото госпожа Брос сервираше закуската във вътрешния двор, застлан с плочки. Масите и столовете бяха наредени под сянката на огромен дъб, а многобройни цветя весело растяха навсякъде. По стената от едната страна на къщата се спускаха бледолилави глицинии, розови камелии гордо изправяха главичките си, а червеният здравец танцуваше под ласките на бриза, който раздвижваше задрямалия въздух.
Но Леони нямаше очи за красотата наоколо. Тя мислеше единствено как да приключи въпроса със зестрата си. А след това Морган нямаше да има нищо общо със Сент-Андре. Тя щеше да се оправи сама. Както преди той да започне да си играе с живота й. Щеше да започне отново. Сама. Това бе всичко.
Леони едва бе седнала и, без да обръща внимание на болката, която раздираше сърцето й, заговори.
— Мисля, че е време да изясним всичко между нас. Вече знаете, че не съм излъгала за сватбата и зестрата… Така че… след като уредите с банкера си финансовия въпрос, ние нямаме никакъв повод да продължаваме нашите отношения.
Морган дълго време не откъсна погледа си от нея след тези думи. Намираше, че е прелестна в елегантната муселинена рокля с цвят на кайсия, но са засегна, че тя говори толкова безразлично за тяхната раздяла.
— Толкова ли е необходимо да се изясняваме веднага? — попита сухо той. — Самият аз не бързам да взимам решение, което ще промени сегашното положение на нещата.
Леони се обърка и заекна.
— Но… снощи… нали снощи ми намекнахте, че искате да се махна от живота ви възможно най-бързо?
— Аз? — изумен възкликна Морган, който не си спомняше, да е правил и най-малкия намек за възможна раздяла. — Не знам какво съм могъл да заявя снощи, Леони, но днес бих искал двамата да започнем отначало. Знам, че отношенията ни са обтегнати, но искате ли да сключим мир? През това време ще оставим миналото зад гърба си и ще погледнем към бъдещето. Моля ви само за примирие, Леони! Ще проявите ли великодушие да ми го дадете?