Морган кимна утвърдително.
— Колко странно! — каза тя. — Знаете ли, че той се занимаваше и с делата на дядо ми?
— Вчера ми каза.
Леони поклати глава.
— Колко е малък светът! — отбеляза тя.
Замълчаха. В главата на Леони бушуваха противоречиви мисли. Най-после тя щеше да откупи ипотеката на замъка Сент-Андре. И така да осъществи мечтата си да го запази за Джъстин. И все пак нещо я тревожеше. Имаше ли право да подхранва мечтата за спасяване на плантацията? Преди няколко дни бе мислила, че ако наистина. Мо_рган пожелае да нормализират отношенията си, зестрата й може да представлява наследството на Джъстин. Но сега отново я измъчваха съмнения.
Тя изчисли наум какво ще й остане, когато освободи ипотеката. В действителност нямаше да е много, едва щеше да стигне за издръжката на малкото й семейство. „Пак съм в капан — въздъхна тя. — Ще бъде глупаво да похарча тези пари, за да спася плантацията и може би някой ден Джъстин дори няма да ми бъде благодарен. И все пак… Ако той се влюби в имението така, както аз самата го обичам…“
Тя въздъхна отново. Как можеше да вземе решение вместо едно петгодишно дете?
От друга страна Морган за момента бе очарователен, но нищо не й гарантираше, че той отново няма да се промени. Тя се страхуваше от обичайните резки обрати в поведението му.
Морган я наблюдаваше с крайчеца на окото си, учуден от липсата на ентусиазъм.
— Не мислите, че съм направил всичко необходимо, за да върна зестрата ви, така ли? — попита той. — Наистина не съм ви дал досега основания да ми вярвате, Леони, но ви давам думата си, че утре ще получите парите си.
— О, вярвам ви — възкликна тя. — По-точно, не съм си и помислила, че може да ме излъжете.
Морган оцени хитростта й.
— Не лъжа, малка магьоснице, но ако ми вярвате, защо тогава сте толкова умислена? Струва ми се, че държахте на зестрата си повече от всичко на света…
— Вярно е… само че преди да тръгна за Начес всичко изглеждаше толкова просто. Имах нужда от тези пари, за да спася собствеността си и бях решила да ги получа на всяка цена. Щях да се издължа на господин дьо Ла Фонтен, а след това Джъстин, аз и останалите щяхме да продължим живота си както преди. Но нищо не стана така, както си мислех…
— Съжалявате ли? — попита нежно Морган.
— Не знам — призна чистосърдечно тя.
— Искате ли да оставим настрана проблемите поне днес? — предложи той. — И да изживеем мига такъв, какъвто е.
Леони наведе глава. Морган бе прав. Часът не бе подходящ за решения. Тя щеше да види отново любимия си дом, придружена от мъжа, когото обожаваше. Не искаше да мисли за нищо друго, за да може да изживее изцяло радостта си.
Когато Морган тръгна по пътя, който водеше към замъка, бе почти два часът. Колкото повече наближаваха плантацията, толкова нетърпението на Леони нарастваше. С детски възторг тя показваше на Морган познатите й ориентири — едва мяркащите се през завесата от зеленина съседски къщи, малкото блато, в което ловеше риба, изгнилите останки от кейовете, издигащи се от мътните води на Мисисипи.
Леони не потърси оправдание нито за окаяното състояние на кейовете, нито за коловозите, които бяха издълбали пътя. По този начин тя не даде на Морган и най-малката възможност да критикува, а и той внимаваше особено много да не подметне някоя неуместна забележка. Леони му показваше забележителностите на имението си с гордост и радост, които го забавляваха и разнежваха едновременно.
Само от бегъл поглед към кейовете Морган разбра, че единственото разрешение е те да се съборят до основи и на тяхно място да се издигнат нови. Що се отнася до пътя, той бе истинско бедствие. Морган реши още утре да наеме група кантонери, които да го поправят, за да бъде проходим.
И чак когато наближиха замъка, Леони започна да показва признаци на неудобство.
— Ние не можехме да отделим и цент за поддръжката на къщата. Повече от двадесет години — каза тя, като в гласа й странно се преплитаха смущение и високомерие. — Не го забравяйте!
Това бе единственото обяснение, което тя благоволи да даде на Морган, за да избегне каквато и да е забележка относно развалините. Но докато се подготвяше да посрещне реакцията на Морган при вида на крепостните стени, ноктите й потъваха в дланите.
Пътят рязко свърши и замъкът Сент-Андре изплува в златистата светлина на слънцето. Сърцето на Леони подскочи чак в гърлото й и очите и се напълниха със сълзи. За нея това бе най-красивата къща на света въпреки щетите, нанесени от годините. Тя се опияняваше от всеки детайл, който засилваше очарованието на сградата — големите двойни врати, подсилени със сводове, островърхият покрив, украсен с фигури на седнали кучета, перилата от ковано желязо, изящната извивка на стълбището, оформено като конска подкова. Какво значение имаше, че липсваха капаци на прозорците, че боята се беше олющила, че улуците са изкривени или че бурените са завладели всичко. Това бе нейният дом и тя се бе борила прекалено дълго, за да го спаси. Обичаше го страстно, за да се изплаши от тези дреболии. Как дори за миг бе могла да си помисли да го пожертва? После Леони преглътна мъчително. Ако трябваше да направи своя избор между Сент-Андре и Морган, нямаше да се колебае дълго. Наистина обичаше замъка, но Морган бе любовта в нейния живот. Без него нищо друго нямаше особено значение.