Морган спря конете пред входа и разгледа фасадата. Лицето му бе замислено. Видя олющената боя, рухналото стълбище, счупените перила, откачените капаци на прозорците и цялостната разруха на имението. За миг се изкуши да се обърне и да пришпори конете обратно към Ню Орлиънс.
Но Морган разбираше, че подобна постъпка завинаги ще унищожи крехките отношения с малкото гордо създание, което стоеше до него. Той се вгледа по-внимателно в старата сграда. И чак тогава замъкът започна да упражнява върху него изключителното си въздействие. Морган забеляза изящната архитектура, красотата на дървените колони, които поддържаха горния етаж. Преди години къщата сигурно е била прелестна. Прилепените към основната сгради павилиони, украсени с колони, не нарушаваха чистотата на линиите. После Морган плъзна поглед към величествения естествен декор — огромни дъбове, от които се спускаха завеси мъх; кедри с устремени към небето корони; магнолии, покри ги с разцъфнали цветове… И тогава прецени, че мястото крие огромни възможности.
Докато той откриваше прелестите на имението, изпитваше странното усещане на някакъв вид завръщане в бащиния дом. Като че ли неговите странствания го бяха водили към тази едничка цел… Към една единствена жена… Силата на завладяващото го усещане за пълнота го смути. Все едно къщата подръпна някаква струна, скрита в дълбините на душата му, и пробуди мечтите, които той мислеше, че е погребал завинаги… дори бляновете за щастие…
Леони не можеше да чака повече и агресивно попита.
— Е, какво мислите?
Съзнанието на Морган до такава степен бе завладяно от полузабравени копнежи, че той се стресна и приглушено отговори.
— Мисля, че всичко е прекрасно… или че по-точно ще бъде прекрасно…
Лицето на Леони грейна.
— Наистина ли, господине? — весело възкликна тя.
Лукава светлинка озари очите му и той прошепна нежно.
— Пак ли забравихте, че се казвам Морган?
Леони се изчерви, но не пожела да изостави темата.
— Нали е красив?
— Много! — потвърди Морган, без да сваля погледа си от нея.
— Елате! Ще ви покажа всичко — каза тя и скочи на земята, без да изчака помощта му.
Морган завърза конете и я последва.
— Ето хамбарите — обясни тя. — Тук са конюшните… Там долу е градината, а по-далеч…
Те единодушно оставиха разглеждането на къщата за най-накрая. Морган внимателно започна да изкачва продънените стъпала и лекомислено отбеляза.
— Истинско чудо е, че не сте си счупила врата по проклетото стълбище.
Леони рязко се извърна към него, погледна го и възрази.
— Кажете — ако не ми бяхте взел зестрата, дали къщата щеше да е в такова състояние! — приличаше на тигрица, която брани малките си. — Вината е изцяло ваша!
— Но вие ще ми простите, нали? — попита пленително Морган.
Леони разтърси гривата си.
— Може би да, може би не… А натам е…
Някакво необяснимо блаженство, бе завладяло и двамата. Сърцето на Леони щеше да изскочи от радост. Тя никога не си бе представяла, че Морган Слейд някой ден ще стъпи в замъка Сент-Андре, нито пък че тя ще бъде щастлива, показвайки му имението… и още по-малко, че ще се осмели да му отправя закачки… Но точно този ден нищо не изглеждаше невъзможно — дори нейната мечта за споделена любов…
Докато Морган разглеждаше къщата отвън, Леони не го изпускаше от ъгъла на окото си. Мислеше си за неведомите пътища на съдбата. Преди по-малко от шест седмици тя мразеше дори името му, а сега — напук на всякакъв здрав разум — тя пламенно го обичаше и единствено желаеше да прекара останалата част от живота си с него.
Преди да замине за Начес, Леони грижливо бе заключила всичко, но Морган намери една врата, която не бе здраво залостена. И му бяха необходими само няколко минути да я отвори.
— Надявам се, че няма да ме обвините в нахълтване в дома ви с взлом — пошегува се той.
Леони весело се разсмя и се мушна пред него. Не стояха дълго в къщата, защото въздухът бе пропит с неприятната миризма на застояло, но Морган успя да си създаде някаква представа за разположението. Той излезе на терасата и попита.