— Но ако задължението е покрито, аз нямам нужда от зестрата си — каза тя надменно.
— Глупости — сряза я Морган. — Аз ви дължа замъка, както и зестрата, малка глупачке. Ако Аш… ако аз преди шест години не бях взел парите ви, вие нямаше да натрупате дългове. Така че имате право на тези пари, които аз съм използвал през цялото това време…
Леони съвсем не беше съгласна да се отнасят с нея като с глупачка и се заинати.
— Ние никога не сме се договаряли за това. Не виждам защо сега повдигате този въпрос.
— А аз пък виждам много добре. Може би без да искам, съм свършил доста несръчно работата. Като ваш съпруг желая да откупя замъка и искам вие да получите зестрата си… Не разбирате ли? Ще приемете ли този залог за промяната в мен, това доказателство, че не съм нищожеството, за което ме мислите?
Леони се двоумеше. Искаше да повярва на думите му, да приеме щедростта му като доказателство за чувствата му към нея, но недоверието и гордостта й бяха твърде упорити. В крайна сметка тя щеше да победи недоверието, но гордостта нямаше толкова лесно да се признае за победена. Защо той поемаше нейните дългове?
Впрочем тя оценяваше великодушието му, но това не бе причина да го приеме. Щедрият дар я трогна, но Леони се опияни от щастие при мисълта какви загриженост проявява той към нея.
— Не искам да ви обиждам — каза тя с извинителна усмивка. — Но не мога да приема подобен подарък… Няма да е… прилично… Моля ви, разберете ме.
Морган изпита бясно желание да я хване и да я разтърси, докато тя склони, но същевременно бе развълнуван от достойнството в поведението й. Той вдигна рамене.
— Както решите, скъпа. Ако не желаете, не мога да ни принудя, но наистина е жалко, знаете ли, много жалко…
Недоверието на Леони отново се събуди и тя вирна глава.
— И защо? — попита. Морган дълбоко въздъхна.
— Ами, виждате ли… надявах се, че ще можем да станем… съдружници… Случи се така, че купих всичките земи, принадлежали на имението. Беше ми интересно отново да ги събера в една единствена плантация. Но в крайна сметка, след като не сте съгласна, толкова по-зле… Да оставим тази тема…
Очите на Леони се разшириха от недоумение и тя преглътна мъчително. Сграбчи реверите на сакото му.
— В… всичко? — заекна тя. — Вие сте купил всичко?
— Всичко! — потвърди Морган с лукава усмивка.
Леони занемя. Наистина тя бе хранила тайната надежда, че един ден ще възстанови цялата си собственост. И въпреки че осъзнаваше каква химера е всъщност мечтата и, пак не се отказваше от нея. А сега мисълта, че това се е сбъднало, спираше дъха й.
Тя отново преглътна и внезапно избухна в ридания. Нещо в нея се бе пречупило.
Морган напълно се обърка и се изплаши от бурната й реакция. Прегърна нежно Леони и прошепна с молба в гласа.
— Не плачете, съкровище… Исках само да ви доставя радост… и удовлетворение… Мислех, че ще ви направя щастлива…
— Аз съм щастлива — едва произнесе Леони, като криеше главата си в гърдите му. — Само… само че… аз не… очаквах такова чудо…
— Бъдещето ще ни донесе много такива чудеса. — Той не успя да се сдържи, наведе се към нея и страстно впи устни в нейните.
Целувката продължи дълго, едновременно нежна и страстна. Всеки усещаше как собственото му желание го залива, а силата му скоро става непоносима. Бавно, с усилие, Морган откъсна устните си от нейните и прошепна с треперещ глас.
— Ако продължа да ви целувам, не отговарям повече, за постъпките си.
— И какво от това? Нали съм ваша жена?
Морган се отдръпна. Сянка премина по лицето му.
— Късно е — каза той. — Мисля, че е време да тръгваме. Имаме доста път…
Те се качиха в каретата и няколко минути по-късно замъкът се изгуби от погледа им.
Морган бе доволен от следобеда, въпреки че на драго сърце би забравил нейната невинна забележка относно връзката им. Когато тя заяви, че е негова жена, сърцето му се сви. Той не бе посмял да й каже за Ашли, но поне тя знаеше, че проблемите на замъка, както и всички полици, са уредени. Спомни си изражението на лицето й и се усмихна. После се сети, че тя няма да престане да спори за подробностите около освобождаването на ипотеката и въздъхна.
Морган не се излъга. Когато Леони се посъвзе, веднага постави този въпрос. Той я остави да изкаже възраженията си, но остана непреклонен в отказа си да задържи зестрата и срещу ипотеката на замъка.
Денят бе изпълнен с толкова вълнения и перипетии, че щом Леони зърна страноприемницата, изведнъж усети умора. Едва минаваше десет часа, но тя мечтаеше само да си легне. И не възрази, когато Морган я посъветва да върви право в леглото. Дори фактът, че той само нежно целуна устните й, не наруши безтегловността, в която плуваше. И четвърт час, след като пожела на Морган лека нощ, тя дълбоко спеше, а сънищата й бяха изпълнени с образа на нейния прекрасен съпруг и щастието, което ги очакваше.