— Обичате ме, нали? — попита. — Това не е илюзия на въображението ми?
Тя енергично поклати глава.
— О, не! Морган! Не е илюзия на въображението ви! — възкликна страстно Леони. — Да, обичам ви и бях толкова нещастна през цялото време. Питах се как мога да се влюбя в такова нищожество. Разумът ми твърдеше, че сте подъл човек, но сърцето… сърцето ми знаеше…
— Моето също — прошепна Морган. — Опитвах се да си втълпя, че сте наи-презряната жена на света, но не можех да намаля желанието си към вас… и любовта си…
За двамата това бе вълшебен момент. Всички недоразумения между тях отлетяха и те най-накрая можеха да говорят откровено. Прекрасният миг ги обгръщаше в мека светлина, която прогонваше сенките на мрачната реалност, която ги очакваше. Морган заведе Леони под един голям дъб и те седнаха на земята. Той се облегна на дървото, а Леони сгуши глава в рамото му и докато си приказваха, тя си играеше с копчетата на сакото му. Само когато устните им се откриваха, шепотът на гласовете им замираше. Сплотени от силата на своята любов, те си размениха всички обещания, които безброй влюбени си бяха разменяли преди тях… Убедени, че никой на този свят не може да обича толкова дълбоко, толкова страстно и толкова искрено, както се обичаха те… както щяха винаги да се обичат…
За нещастие реалността нахлу в съзнанието им и ги изтръгна от този вълшебен свят.
— При други обстоятелства веднага бих ви помолил да се омъжите за мен, но нещата не са нормални… — започна Морган.
Той нежно отпусна Леони, която полегна върху тревата и се надвеси над нея.
— Ще се омъжите ли за мен, след като уредим всички проблеми? — попита той тревожно.
Леони се опита да прикрие страха, който внезапно я завладя и пламенно прошепна.
— Необходимо ли е да ми задавате този въпрос? Аз съм ваша, Морган… И винаги ще бъда ваша, каквото и да направи гнусният ви братовчед…
— За щастие можем да предвидим постъпките му. Особено след като и двамата знаем истината. Заедно ще се измъкнем от тази каша.
И тогава Морган й обясни какво му е казал господин Рамей.
— Значи сте бил толкова сигурен в мен? — попита Леони малко смутено.
Той я изгледа така, че тя потрепери от главата да петите.
— Не, не мога да кажа, че съм бил напълно сигурен във вас — призна той, — но знаех, че никоя жена няма да се съгласи да бъде омъжена за човек, който толкова безочливо я е излъгал.
Леони извърна погледа си.
— Вашето семейство знае ли как стоят нещата? — обезпокои се тя.
Морган поклати глава, доволен че може да я успокои поне в това отношение.
— Не. Опитах се да крия истината възможно най-дълго. Единствено Доминик е в течение, но той няма да каже нищо. Бъдете спокойна. Когато всичко свърши, ние ще се оженим тайно и всички ще продължат да вярват, че сме го направили преди шест години.
При мисълта, че Морган не я е избрал доброволно за своя съпруга, Леони изпита ужасен срам.
— Вие не сте длъжен, Морган… — заекна тя. — Постъпките на Ашли не ви… задължават с нищо…
— Но сърцето ми ме задължава — възрази живо Морган. — Аз ви обичам, Леони. Няма ли да проумеете това? Няма значение какво се е случило преди. Важно е това, което е сега. Че се намерихме. Няма да ви оставя да избягате.
Той отново впи устни в нейните и страстта на целувката им изтри всичко — освен тяхната споделена любов.
Час преди спускането на нощта двамата се прибраха, хванати за ръка. Морган тръгна да търси Доминик, за да го уведоми за пристигането на Ашли в Луизиана.
— Ние трябва непрекъснато да бдим над Леони и Джъстин — каза той в заключение. — Ашли няма да се спре пред нищо. Може и да отвлече някой от тях.
След вечеря Леони се усамоти в стария хамбар, за да подреди мислите, си. Тя се покатери по стълбата и се настани в ароматното сено. Под нея великолепните коне на Морган неспокойно пръхтяха във временните боксове. Тя впери поглед в небето през една от цепнатините в поправения наполовина покрив и престана да чува шумовете на света около нея. Мислите и поеха към дъното на бездната, в която Ашли я бе запокитил преди шест години.
След като видя днес двамата братовчеди един до друг, Леони вече знаеше защо дядо й и самата тя се бяха заблудили. Всеки, който не ги познаваше добре, не можеше да ги различи от пръв поглед… Тя потръпна, като си спомни мрачния поглед, който Ашли й бе отправил, преди да се обърне. „Никога няма да бъда жена на тази отрепка!“ — закле се тя.
Увереността, че Морган я обича, стопляше сърцето й и прогонваше някои от сенките, които я измъчваха. Но дори тази любов не можеше да я успокои изцяло. Тя бе съпруга на Ашли и независимо че Морган я бе убеждавал, че бракът може да бъде разтрогнат, тя изпитваше страх от бъдещето. Естествено трябваше да победи и гордостта си…