Леони се убеди, че всякакъв по-нататъшен спор е безпредметен и се захвана със следващия, не по-малко взривоопасен проблем.
— Колко полици за дългове подписахте снощи? — попита тя със строго изражение. — Впрочем, къде срещнахте този господин? На игралната маса? Докато се наливахте ли? Толкова ли е долен, че може да ограбва парите на един пияница?
Лицето на Клод се вкамени.
— Млъкни, глупачке! Няма да позволя на собствената си внучка да ми нарежда какво да правя и какво не! Ясно ли е?
— Пфу! — запъна се Леони и презрително вирна брадичка. — Вие се разпореждате с моя живот, с моето бъдеще, а аз трябвало да си мълча! Все пак, дядо, животът си е мой, и аз ще се боря, за да го живея така, както искам. И вие бихте постъпил така на мое място.
Клод почувства справедливостта на забележките й, въпреки че не можеше да приеме една жена да взема решения относно своето бъдеще. Неохотно се съгласи.
— Наистина срещнах господин Слейд при губернатора Гайозо снощи, но той е почтен човек. Когато забеляза, че бях… че не бях в състояние да продължавам играта, той много тактично я прекрати. Загубих много, но благодарение на неговата намеса Гайозо спечели много по-малко, отколкото се надяваше. Трябва да бъдеш признателна на господин Слейд.
Леони повдигна вежди и пренебрежително подметна.
— Съмнявам се. Той вероятно е също толкова хитър, колкото Гайозо. Просто е искал да ви направи добро впечатление… Особено ако сте споменал за зестрата. Умолявам ви, дядо, забравете тези глупости. Използвайте парите за възстановяване на имението. Не ходете при губернатора тази вечер. Ще загубите отново. Колко време мислите, че ще приема подписа ви? Рано или късно ще се наложи да плащате. Знаете, че само от добро сърце приятелите ви приемат полици срещу дълговете ви — всички знаят, че сте неплатежоспособен. Какво ще правите, ако Гайозо поиска парите си? Може да го стори по всяко време, ако не тази седмица, то следващата… или другия месец.
Тя вдигна умолително очи към Клод и завърши пледоарията си.
— Дядо, не може да пренебрегвате плачевното ни финансово състояние и да продължавате да играете, като че ли разполагате с неизчерпаем източник на средства.
Думите й нараниха гордостта на Клод и той рязко реагира.
— Ако беше мъж, щях да те убия! — кресна той. — Как смееш да ми говориш за неща, които не знаеш! Подписът ми се приема навсякъде. Никой не поставя под съмнение думата на Сент-Андре! Ще ходя там, където ми харесва! Никой не може да ми заповяда какво да правя, а най-малко някаква шестнадесетгодишна хлапачка!
Леони проследи с поглед дядо си, който излезе и тръшна вратата зад гърба си. Тя дълбоко въздъхна, разтърсвана от ярост и безсилие, и се строполи в креслото, чиято кадифена тапицерия бе отдавна протрита. Разсеяно поглади с ръка облегалките, а в главата й бушуваше ураган от чувства.
Същите признаци на запуснатост бяха белязали и салона, както и замъка Сент-Андре — килимите, тапетите, елегантната някога мебелировка… Всичко бе овехтяло, защото не беше поддържано. Само няколко от стаите на къщата бяха мебелирани. Клод бе разпродал обзавеждането на останалите. Но Леони харесваше най-много този салон. По стените се бяха запазили само очертанията на ценните картини, които някога ги бяха украсявали. Но дори сега кремавият килим, тапицираните с керемиденочервено кадифе фотьойли и завесите в същия цвят придаваха на салона уют.
„Колко е нелепо! — помисли си Леони. Очите й бяха вперени в някаква точка в пространството. — Дядо е такъв инат. Трябва незабавно да измисля нещо. Но най-напред — как да уредим въпроса с тези проклети полици, които са в ръцете на господин Гайозо?“
Тя съсредоточи мисълта си в тази насока. И откри, че положението е по-застрашително от всякога. Странно, възможният брак отстъпваше на заден план в съзнанието й. Засега най-важното бе да спаси замъка и да се докопа до полиците с дълговете на дядо й — нещо, което изглеждаше почти невъзможно. Само ако успееше да го спре, да не подписва нови или да прибере поне последните.
„Какво да правя, Господи? — питаше се трескаво тя. — Ами ако проследя дядо до губернатора тази вечер? А после? Идиотка, ще се осмелиш ли да молиш губернатора да не приема повече полици на Сент-Андре?“
Леони сви рамене. Не, това бе невъзможно. Не само че дядо й никога не би простил подобна постъпка, но и тя сама никога не би си позволила да го унижи по този начин.
„Поне дядо да се откаже от тази глупава идея да ме омъжва… парите, които ще пропилее за някакъв си съпруг, могат да се употребят много по-разумно. Достатъчно ще е да престане да играе комар и да наглежда плантацията.“ Въпреки занемарения си изглед къщата в града и терена около нея имаха стойност, така че можеха да се продадат. С парите от продажбата можеха да спечелят време, дори без да докосват зестрата й… а кой знае какво ще се случи след две или три години? Няколко години добра реколта и премерени икономии за известно време и щяха да бъдат спасени. Е, нямаше да са богати, нито пък щяха да живеят охолно, но поне щяха да запазят земите си и да подобрят условията, в които живееха. В крайна сметка всичко бе за предпочитане пред сегашното състояние на семейството.