Но това бе само за няколко мига. Когато видя жестоката усмивка на конника, малкото момче хукна да бяга, като крещеше с цяло гърло.
— Злият…
В същия момент прислужницата Джули се появи зад ъгъла на къщата. Тя впери очи в Джъстин, но не видя Ашли и се втурна към детето, за да го прибере вътре.
Ашли пришпори коня. Настигна момчето, наведе се и без усилие го метна пред себе си на седлото. После бързо направи полукръг и като минаваше пред изплашената Джули, изпъна крака си като пружина и я ритна с пета по главата. Тя се свлече със слаб стон на земята. Ездачът, конят и пленникът изчезнаха в гората, която се простираше, докъдето стигаше погледът.
Джули бе само зашеметена. След няколко секунди тя дойде в съзнание, скочи и се втурна към къщата, като вдигна всички под тревога.
Когато Леони и Робърт изскочиха на стълбите, една малка група вече ограждаше нещастното разплакано момиче.
— Това бе злият господар — хълцаше Джули. — Той ме събори на земята и грабна малкото ни момченце.
Робърт се вцепени, а Леони стана бяла като платно. Имаше чувството, че сърцето й престана да бие. Думите на Джули можеха да означават само едно — Ашли бе отвлякъл Джъстин.
Леони настръхна, обърна се към едно момче, което работеше в конюшните, и заповяда.
— Веднага оседлай коня ми! А ти, Сол, потърси Морган. Трябва да е при кейовете. Кажи му, че Ашли е отвлякъл Джъстин и че съм тръгнала след него. Джули, успокой се, и ми разкажи какво се случи. В каква посока тръгна мъжът?
Джули повтори разказа си.
— След това изчезна в гората по посока на блатата — завърши тя.
Леони тъкмо възсядаше сивата си кобила, без да обръща внимание на протестите на Робърт, когато бясно препускащият Темнет се появи.
— Какво става? — извика Морган разтревожено. — Сол ми каза, че някакъв луд е вдигнал страшна врява. Ашли ли?
— Той отвлече Джъстин! — изкрещя Леони, като кършеше отчаяно ръце.
Морган с усилие прикри страха, който смрази сърцето му, и изръмжа.
— В каква посока тръгнаха?
— Джули казва, че се е отправил към блатата.
Проклинайки себе си, че е подценил Ашли, Морган се обърна към Робърт.
— Намери Доминик. Той отиде на лов за катерици около Черното блато. И двамата тръгнете по следите ми.
Идвам с вас! — заяви Леони с тон, който не търпеше възражения.
Морган знаеше, че е безсмислено да я разубеждава и кимна примирено.
— Добре! — каза той и заби шпори в хълбоците на Темпет.
Жребецът подскочи напред, а кобилата на Леони го последва.
Веднага откриха следите на беглеца, защото при препускането конят бе направил видима просека между храстите, бе пречупил ниските клони, а копитата ясно се отпечатваха в меката пръст. Леони и Морган препускаха безмълвно, като всеки се бореше със собствените си страхове.
Леони бе ужасена. С усилия на волята тя не допускаше страхът да завладее съзнанието й, но той гризеше цялото й същество. Знаеше, че синът й е в ръцете на Ашли и че трябва да го открият незабавно, но извън тази мисъл съществуваше само една празнота, лишена от чувства и значение.
Леони се разкъсваше от инстинктивния страх на майката за живота на нейното дете. Докато Морган трябваше да посрещне не само опасенията си за съдбата на детето, което обичаше като собствен син, но и да се пребори с мъчителния спомен за смъртта на Филип. Неговият ужасен кошмар се сбъдваше и някакво мъчително предчувствие, че вече е виждал какво ще се случи, го преследваше през цялото време. На всеки завой, на всяка извивка по зловещия път той си припомняше как преди много години бе препускал, за да се притече на помощ на Филип. И някъде, в това отчаяно препускане, лицата на Филип и Джъстин се сливаха.
Гората като че ли се затваряше зад тях. Те навлизаха все по-навътре и по-навътре, а храстите от покрайнините отстъпваха пред мочурливата пръст. Лози и пълзящи растения обвиваха като змии клоните, папрати и дребни палми образуваха непроходим лабиринт, в който Морган и Леони потъваха. Колкото повече напредваха, толкова повече земята се превръщаше в тиня. Морган дръпна юздите и сви вежди.
— Ашли май се е изгубил — подметна той. — Доста е криволичил…
По лицето на Леони се стичаше пот, очите й бяха широко отворени от стаения в тях ужас. Тя беззвучно попита.
— Ще успеем ли да го настигнем?
— Да, разбира се, че ще го настигнем — потвърди Морган. — Ако той продължи в тази посока, ще стигне до голямото мочурище, което със сигурност не може да прекоси на кон.
Морган откъсна парче от вратовръзката си и го закачи на едно клонче, което се поклащаше над главата му.