Това си бе чист обирджилък. Тримата мъже, които играеха с дядо й, отлично съзнаваха, че той не е в състояние да залага трезво. И въпреки това му позволяваха да го прави. И колко от тези полици бяха подписани от неговата ръка? И най-вече как да ги вземе обратно? „Щом губернаторът ограбва дядо ми, аз пък ще ограбя него — реши тя. — Така е справедливо.“
След като откри решението на проблема си, тя зачака, стаена в сянката, играта да свърши. Тогава трябваше да намери мястото, където губернаторът прибираше полиците, после да влезе в къщата, бързо да ги грабне и да се скрие, без да я хванат. Призна си, че задачата не е лесна, но твърдо вярваше, че ще осъществи плана си докрай.
Минутите течаха бавно и тя започна да се бори с дрямката, която я унасяше. За да се разсъни, насочи мислите си в друга посока. Беше ли в стаята господин Слейд? Леони реши да рискува и погледна отново в стаята. Предположи, че едрият мъж срещу Гайозо не може да бъде определеният за съпруг от дядо й. Бе прекалено стар — поне четиридесетгодишен — и ужасно дебел! Може би тогава кандидат съпругът беше този, който седеше с гръб към нея?
Висок, широкоплещест, чернокос. Гласът му бе строг, но личеше, че е образован човек. Тя се замисли. Не, сигурно не бе той. Нали дядо й каза, че предишната вечер той е преустановил играта, защото Клод явно е бил толкова пиян, че да не може да играе повече. Докато този мъж сега го оставяше да залага.
Изводът на Леони бе напълно погрешен, защото четвъртият на масата бе именно Морган Слейд. Друг път той би направил всичко възможно, за да не може Гайозо да се облагодетелства от неадекватното състояние на Сент-Андре. Но тази вечер умът му бе ангажиран с друго. По-точно, мислите му кръжаха около дебеланкото с грубите черти, който Леони пренебрежително бе отхвърлила като възможен съпруг няколко минути преди това — генерал Джеймс Уилкинсън от армията на Съединените Щати.
Морган беше неприятно изненадан от посещението на Уилкинсън при губернатора. Той не знаеше, че генералът е в Ню Орлиънс, а ако беше предупреден, то със сигурност нямаше да приеме поканата на Гайозо. Генералът можеше и да има причина да поддържа отношения с губернатора, но Морган съвсем не държеше да го среща. Ненавиждаше го по хиляди причини. И ако понякога постъпките на Гайозо бяха нечисти, то всички действия на Уилкинсън излъчваха нетърпима воня.
Подозрителността на Морган само се засили от присъствието на Уилкинсън в къщата на губернатора и от близостта, която явно съществуваше между двамата мъже. Очевидно генералът замисляше нещо нередно, или може би инициаторът беше Гайозо? Морган не знаеше какво да мисли, но зад небрежно плъзгащия се поглед на сините му очи умът му преценяваше ситуацията, регистрираше всеки жест, всеки поглед, всяка казана дума, за да ги анализира след това.
Гайозо показа по всякакъв начин, че е изненадан от посещението на генерала. И все пак Морган не можеше да пренебрегне усещането си, че тази среща е уговорена предварително. Защо в такъв случай двамата мъже така се стараеха да се прикриват?
Въпреки присъствието на генерала вечерята бе приятна. Уилкинсън умееше да разказва забавно, а Сент-Андре — дори и пиян — бе приятен компаньон. Все пак Морган на драго сърце би се оттеглил още в полунощ, но нямаше как да се измъкне, без да обиди присъстващите. Тримата му събеседници бяха доста по-възрастни от него и между тях почти нямаше общи теми за разговор.
Съжаляваше, че не е отседнал при приятеля си Джейсън Савидж, чийто начин на живот му допадаше повече. Двамата бяха бивши възпитаници на колежа Хароу. Разликата във възрастта им бе само година и Морган със сигурност би се чувствал при него като у дома си. Още утре щеше да съчини някакво прилично извинение, да се сбогува с губернатора и да се отправи към плантацията на Джейсън, каквото всъщност беше и първоначалното му намерение.
Стенният часовник отброи два удара. Морган едва сдържа прозявката си и погледна със съжаление Сент-Андре, чиято глава се килкаше над картите.
Той рязко се изправи.
— Съжалявам, че съм първият, който напуска играта — каза той, — но ще отида да си легна. А ми сте струва, че господин Сент-Андре изпитва същата необходимост.
Като чу името си, Клод се сепна. Той изгледа младия мъж, като неразбиращо премигваше. В замъгления му от алкохола мозък се прокрадна неясната мисъл, че има да казва нещо изключително важно на този млад човек. Но какво? Не можеше да си спомни. Стана и се облегна на масата, за да не падне. Измърмори някакви благодарствени думи за прекрасната вечер, като си повтаряше, че утре непременно ще говори с господин Слейд. Единственото, което си спомняше, беше, че въпросът е важен.