Гласът на генерала звучеше искрено. Гайозо нерешително го загледа. Може би Уилкинсън бе невинен? Може би виновникът бе Нолън?
— Отричате ли, че Нолън ви е изпратил сведения, които могат да улеснят навлизането на значителни военни части в наша територия? — попита все така недоверчиво той. — Сведения, които биха били изключително полезни за една личност, която се интересува от покупката на големи пространства испанска земя?
Уилкинсън успя да скрие тревогата си. Той надяна маската на засегна невинност и патетично възкликна.
— Каква подлост! Кой се осмелява да мърси името ми с подобна лъжа! Честта ми е извън всякакво подозрение. И ще я защитя дори с цената на живота си. Коя е отрепката, посмяла да петни репутацията ми? Кажете ми името, Гайозо, и ще ви докажа кой е истинският виновник!
Уилкинсън бе забележителен артист. Сините му очи блестяха от възмущение, страните му бяха почервенели от гняв. Но изпълнението не впечатли Гайозо — той бе чувал същите приказки, но при други обстоятелства, и бе установил, че доблестният генерал лъже безсрамно.
Все така прилепена към стената, Леони се превръщаше в кълбо нерви. Разговорът достигаше до ушите й като приглушен шепот, освен когато някой от двамата мъже не повишеше глас. А и това, което си говореха, не я интересуваше. Тя вече си задаваше въпроса дали чакането й не е било напразно.
Преди да реши да изостави всичко, Леони погледна за последен път през прозореца и видя как Гайозо събира полиците от масата. Той отвори някаква врата и се скри от погледа й, последван от събеседника си. Леони бързо притича до следващия прозорец и с огромно облекчение видя, че Гайозо и безценните полици отново са пред очите й. Очевидно стаята, в която току-що бяха влезли мъжете, бе работният кабинет на Гайозо. Огромно бюро заемаше почти цялата отсрещна стена. Леони се помъчи да се ориентира в разположението на помещенията. Едната врата на кабинета водеше към игралната зала. Но до бюрото имаше още една врата, която сигурно водеше към терасата, която обикаляше цялата сграда.
Докато тя се оглеждаше, губернаторът постави полиците в ъгъла на бюрото и взе оттам лист, който подаде на генерала с презрителен жест.
— Отричате ли, че това е било предназначено за вас? — попита той, без да сваля очи от лицето на генерала.
Уилкинсън погледна за миг листа и небрежно го върна обратно върху полиците.
— Разбира се! Дори не зная за какво става въпрос. И считам, че вие, Гайозо, ми дължите обяснение — отговори той и премина в настъпление. — Аз съм предан приятел на Испания, а вие отправяте към мен отвратителни обвинения. Или трябва да ми докажете тяхната състоятелност, или да ми поднесете извиненията си.
Гайозо замръзна.
— Не ви дължа никакви извинения. Скоро задържахме пратеник на Нолън и открихме, че той предава сведения на някой в Съединените Щати.
Бе очевидно, че Гайозо под „някой“ имаше предвид Уилкинсън.
Генералът пребледня.
— И… вие мислите… че аз съм този… този, който получава сведенията? — запъна се той. — Не е вярно! Не мога да търпя повече тези намеци!
Гайозо умислено го наблюдаваше и попита меко.
— Сигурен ли сте, че не сте виждал картата, която ви показах преди малко?
— Може би това е работа на Нолън, но аз нямам нищо общо с нея — отговори Уилкинсън. — Впрочем, какво ви кара да смятате, че тя е предназначена за мен?
— Всичко, скъпи генерале. Всички знаят колко сте привързан към Нолън, независимо че от известно време твърдите точно обратното. А сега трябва да ви съобщя, че от три месеца имаме доверен човек сред хората на Нолън. От него научихме, че Нолън е правил измервания. И още нещо — че доста често говори за влиятелния си приятел генерал Уилкинсън. Дори разправя, че този приятел ще реши съдбата на испанските територии, простиращи се на запад от Сабина.
Уилкинсън изглеждаше готов да избухне всеки миг. Гръдният му кош така се изду, че копчетата на раираната му жилетка щяха да се отскубнат. Лицето му стана иурпурночервено и той произнесе с треперещ от сдържан гняв глас.
— Нали не вярвате на този куп лъжи, Мануел? Никога не съм чувал нещо по-невероятно. Такава глупост!
— Ще видим! — безизразно изрече Гайозо.
Доведен почти до лудост. Уилкинсън се облегна на бюрото на Гайозо и заяви.
— Заклевам се, че нямам нищо общо с тази история, Мануел. Трябва да ми повярвате!
— Наистина не знам на какво да вярвам — измърмори Гайозо. — Вие сте такъв двуличник!
Леони със задоволство забеляза, че разговорът е към своя край. „Добре! Сега, Боже мили — замоли се тя, — направи така, че губернаторът да остави полиците там, където са!“