Бог чу молбата й. Гайозо се отдалечи от бюрото и се отправи към вратата. Леони се сви на топка под перваза на прозореца. Гайозо спря на прага и се обърна към Уилкинсън.
— Ще обмисля отново всички факти, преди да изпратя доклада си на вицекраля — каза той, — но ви предупреждавам: за момента считам, че той няма да е благоприятен за вас.
Уилкинсън стоеше, облегнат на бюрото. Незабелязано прокрадна ръка към купчината полици, сграбчи картата и я пъхна в джоба си.
— Донесете ми чашата с коняк — нареди Гайозо. — На масата е… И ме последвайте. Може би ще ми обясните по-ясно защо трябва да ви вярвам.
Уилкинсън впери поглед в кехлибарената течност. После лицето му се разкриви от зловеща усмивка. Бръкна в джоба на сакото си и извади малко бяло пакетче. Погледна за миг към вратата, за да се увери, че Гайозо не го вижда. Изпразни светкавично съдържанието на пакетчето в чашата, взе я и бавно последва губернатора. Хм! Ще пише на вицекраля, ще съсипе репутацията му пред Испания! Е добре, скоро ще научи, че никой не може безнаказано да заплашва Уилкинсън.
Настъпилата тишина беше знак за Леони да се надигне. Стаята бе празна. Най-после бе настъпил и нейният час. Полиците, подписани от, дядо й тази вечер, бяха почти в ръцете й.
Сдържайки дишането си, тя се повдигна на перваза на полуотворения прозорец. Бутна рамката и скочи в кабинета. Тогава осъзна, че губернаторът и генералът продължаваха да спорят в съседната стая. Трябваше да мине през отворената врата, без да я забележат. Тя погледна към двамата мъже. Губернаторът се държеше странно. Чертите на лицето му бяха разкривена като че ли от ужасно страдание, но генералът не проявяваше никакво безпокойство.
Леони извърна очи от сцената, която се разиграваше в съседната стая, стисна палци и притича край вратата като сянка. С треперещи крака стигна до бюрото, сграбчи купчината полици и се сниши.
Тъкмо се готвеше да хукне обратно, потръпваща от възторг, когато замръзна от ужас при шума от стъпки, приближаващи се към вратата, която се намираше между нея и прозореца.
Обезумя. Затърси с поглед някакво скривалище. Паниката я завладя и тя бързо отвори вратата, която водеше към главния коридор.
Със свито гърло Леони тръгна по коридора, който й се стори безкраен. Вървеше покрай затворени врати, но не смееше да провери какво има зад тях. Шумът на отваряща се зад гърба й врата реши въпроса. Без да мисли, тя се вмъкна в най-близката стая. Божичко, дано е празна! — повтаряше си тя.
Пета глава
Стаята не беше празна, но Леони не знаеше това. Тя се облегна на вратата и зачака сърцето и да възстанови нормалния си ритъм.
Цареше пълен мрак. Леони въздъхна дълбоко и благодари на небето. Когато очите й привикнаха с тъмнината, тя различи очертанията на френски прозорец, през който би могла да се измъкне навън. И тъкмо се готвеше да се възползва от него, когато един мъжки глас я прикова на място.
— Тъкмо се питах, дали Гайозо не е забравил — измърмори Морган и протегна ръка, за да привлече Леони.
Когато Морган се прибра в стаята си, единственото му желание бе да потъне в сън. Съблече се и си легна, но дрямката му премина. Спомените за Стефани завладяха мислите му. Той отново виждаше присмехулната усмивка на яйцето й, страстното й тяло, после пред очите му изплува мъничкият труп на Филип.
Скочи като опарен от леглото и навлече червения си кадифен халат.
Гарафа с коняк бе поставена на малката масичка пред френския прозорец. Морган реши, че алкохолът ще му помогне да прогони мъчителните си видения и си наля конска доза.
Но сънят все така не идваше. Той пламенно закопня Гайозо да му изпрати обещаната млада дама, която да промени хода на мислите му. Жена бе причина за неговото нещастие, може би друга щеше да го дари с моментна забрава.
Той тъкмо бе оставил чашата и се готвеше да се облече отново, за да си потърси компания, когато Леони влезе в стаята му. В тъмнината гой различаваше само дребничкия й силует и очертанията на гърдите й. А това бе напълно достатъчно за душевното му състояние.
„И проститутките са полезни по своему“ — помисли си гой и тръгна към Леони. Тогава произнесе думите, които я вцепениха.
Леони не проумя техния смисъл. Само едно нещо бе от значение за нея — възможно най-бързо да изчезне от тази стая и от къщата на губернатора. Стисна чантичката с полиците до гърдите си и направи отчаян опит да изтича до прозореца.
— О, го-господине — заекна тя. — Вие… вие ме из-зпла-шихте… Сигурно съм сбъркала вратата… Аз… аз си отивам веднага…
Морган постави ръката си на рамото и и тя инстинктивно се дръпна назад. Той се засмя.