Когато пристигна пред голямата бяла къща с колони, към Морган притича негърче и пое юздите на коня му.
— Господин Савидж в къщи ли е? — попита Морган и му хвърли монета.
Преди детето да успее да отговори, до Морган долетя глас.
— Страшен си! Избра най-дългия път, за да стигнеш дотук!
Джейсън стоеше на стълбището, което водеше към терасата. Морган кимна.
Знам, знам. Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Допуснах грешката да посетя губернатора в деня на пристигането си и той настоя да му погостувам известно време. Тази нощ явно е пийнал повече, отколкото трябва, защото е мъртъв. Уверявам те, че новината наистина ме потресе.
— Какво? — възкликна Джейсън. — Невъзможно! Видях го миналата седмица.
— И все пак е истина — бавно потвърди Морган. — Снощи играх карти с него и той беше в чудесна форма. Нашият приятел Уилкинсън също беше там.
Джейсън сви вежди.
— Уилкинсън? Какво ли е замислил?
Морган вдигна рамене и смени темата.
— Ще ме поканиш ли да вляза, или възнамеряваш да ме държиш тук, докато пукна от жега? — попита той, като се преструваше на разтревожен.
Бурен смях посрещна думите му. Джейсън го сграбчи в прегръдката си и с обич заяви.
— Ах, приятелю! Колко се радвам да те видя! Добре ли са всички у вас?
Двамата много си приличаха. Бяха едри, леко мургави и изключително привлекателни, без обаче да бъдат образци на „класическа красота“. И двамата произхождаха от семейства на богати плантатори от Ню Орлиънс.
И все пак имаше неща, по които се различаваха. Джейсън бе единствен син и родителите му не се разбираха и живееха разделени. Антония, майка му — в Ню Орлиънс, а баща му Ги — в имението им Грийнууд във Виржиния. Джейсън също имаше роднини в Англия чичо му бе дук Роксбъри. С Морган се запознаха в Хароу и оттогава станаха приятели за цял живот.
Пътищата им рядко се пресичаха, тъй като всеки бе зает със собствените си дела, но всеки път, когато някой от тях се озоваваше в района на другия, от само себе си се разбираше, че ще отседне при него. Джейсън бе избегнал брачния капан. Твърдеше, че примерът на родителите му го е предпазил. Той бе запознал Морган с Нолън, така че бе неизбежно да повдигнат въпроса за протежето на Уилкинсън.
— Имаш ли вести от Нолън? — попита Морган, докато разговаряха.
— Не — отвърна Джейсън, — но това не означава нищо. Филип е много загадъчен и въпреки че искрено му се възхищавам, предпочитам да не съм в течение на тайните му.
Морган кимна. Това бе вярно. У Нолън имаше нещо, което държеше хората нащрек. Все пак Джейсън поддържаше приятелски отношения с него и тъй като Морган знаеше за съвместните им приключения, попита.
— Ти го придружаваше в една от първите му експедиции… Отнасяше се… за търговия с коне, струва ми се?
Странен израз засенчи лицето на Джейсън и той отговори.
— Да, бях на седемнадесет години. Помниш ли моя индиански приятел Кръвопиеца? Той дойде с нас, за да води преговорите с команчите. Мога да гарантирам, че никога не съм присъствал на нещо по-добро…
И през целия ден двамата не можаха да се наговорят.
Дядото на Джейсън, Арман, се присъедини към тях щом се свечери. Той сърдечно поздрави Морган с добре дошъл и шеговито попита дали още дълго време двамата приятели смятат да прекарат в уединение и да не го допускат до себе си.
Младите мъже запротестираха, като се смееха. Очертаваше се приятна вечер.
И чак преди да се мушне в леглото, Морган се сети за авантюрата с момичето с медноруси коси. Бе свалил сакото си и проверяваше съдържанието на джобовете си, когато пръстите му напипаха кръстчето, окачено на златна верижка.
Вериятно никога нямаше да има възможност да върне бижуто на собственичката му. Но въпреки това изпитваше някакво необяснимо нежелание да се раздели с него. „За спомен от една страстна нощ? — каза си той с цинична усмивка. — Защо пък не!“ И без да знае защо, той реши, че това украшение ще му бъде талисман. Във всички случаи то щеше да му напомня винаги, когато го погледнеше, че всички жени са коварни — дори и проститутките.
Леони откри, че кръстчето й е изчезнало, чак когато се прибра у дома. Промъкна се през вратата, оставена заради нея незаключена от Ивет, и инстинктивно посегна към гърдите си, за да докосне кръстчето. В жеста й имаше благодарност, толкова бе щастлива, че е пристигнала благополучно. И тогава забеляза, че го няма.
След всичко изживяно през нощта Леони посрещна като последен удар на съдбата загубата на единствения останал от майка й спомен. Тя никога не разбра дали се разплака за загубената си невинност или за изгубеното кръстче.