Пипнешком се отправи към стаята си, като се питаше дали тези прословути полици си заслужаваха всички страдания, които изтърпя заради тях.
Тя се хвърли на леглото сломена, че положените от нея усилия не струваха и пет кари. Със същия успех дядо й можеше да поднови заниманията си утре й да подписва други полици. За пръв път се замисли над мрачното бъдеще, което се очертаваше пред нея. Дядо й ги водеше право към разорението. На всичко отгоре щеше да я принуди да се омъжи за човек, когото никога не е виждала. Следователно това, което направи, нямаше никаква полза.
Тялото й бе като пулсираща рана, в устата й още витаеше жадният вкус на целувките на непознатия, между бедрата си усещаше огън и постоянна болка. Тя бавно свали роклята си и изстена при вида на петната кръв по кожата. Бе загубена! „И за какво? — прокле се тя, като гневът й нарастваше. — Заради дълговете на дядо от комар!“ Изгледа с омраза старата чантичка, в която бяха документите. „Каква глупост!“
Леони бе енергично момиче. Наистина отнемането на девствеността й щеше да остави дълбоки следи в душата й, но тя бързо възстанови самообладанието си. В действителност непознатият не се бе държал нито особено грубо, нито жестоко и против волята си тя трябваше да признае, че той не бе много наясно какво върши. От този извод ядът й не минаваше, но тя бе достатъчно откровена пред себе си, за да допусне, че отчасти носи отговорност за случилото се. Ако не се бе промъкнала като престъпник в къщата на губернатора, мъжът никога не би я взел за проститутката, която вероятно Гайозо бе обещал да му изпрати.
Нима бе възможно жените да предлагат телата си на напълно непознати мъже? На мъже, които никога не са виждали и които никога повече няма да видят? Леони потръпна при мисълта за чужденеца, който я бе притежавал тази нощ. Във всеки случай тя за нищо на света не желаеше да го срещне отново. Страните й поруменяха при мисълта, че може да се озове срещу мъжа, изучил толкова интимно тялото й.
Подраскване по вратата я накара да подскочи. Отиде и отвори. На прага се появи Ивет, облечена с дълга нощница. Лицето й бе бяло от притеснение.
— Ох, ето те най-сетне — прошепна тя. — Полудях от тревога.
Леони бързо хвърли поглед към спалнята на дядо си и дръпна Ивет в стаята.
— Току-що се прибрах — каза.
— Знам — промълви Ивет. — На всеки половин час идвах. Смятах да те чакам, но когато дядо ти се прибра, ми заповяда да си лягам. Взе ли полиците?
— Ама разбира се! — отговори Леони с престорено безгрижие. — Нямаше никакви трудности.
— Изглеждаш странна — Ивет я наблюдаваше с тревога и попита с напрегнат глас. — Заклеваш ли се, че всичко е наред?
— Прекалено много проблеми си създаваш — засия Леони. — Всичко е наред и съм доволна, че тази вечер не ни донесе още дългове.
— Колко пъти мислиш, че ще е възможно да постъпваш по този начин? Все пак не можеш да следиш дядо си всяка вечер. Този път си извадила късмет, но вероятно няма винаги да е така.
Леони сдържа горчивия си смях. Какъв късмет… Само ако Ивет знаеше!
Ивет й зададе още няколко въпроса и вече поуспокоена се прибра в стаята си. Леони изтощена се отпусна на леглото и щом главата й се допря до възглавницата, потъна в дълбок сън.
На другия ден се събуди чак по обяд. Бе възстановила почти изцяло природната си енергичност, независимо че още изживяваше снощните събития. Насили се да не мисли за времето, прекарано в прегръдките на непознатия. Стореното — сторено! Сви кафявата рокля на топка, раздра фустата и скри всичко в стара чанта, която хвърли в ямата за смет.
Започна да търси Ивет, а мислите й се въртяха около полиците, които все още стояха в чантичката. Какво да прави с тях? Трябваше ли да ги унищожи? Щеше да е по-разумно да не са сред вещите й, когато кражбата бъде разкрита.
Ивет забеляза промяната в поведението на сестра си. Но не можеше да проумее откъде идва. Имаше чувството, че нещо в Леони е изгаснало. Запита се дали й е казала всичко. Учудваше се, че Леони не тръби за победата си, защото обикновено, когато тя постигнеше набелязаната цел, триумфът й изобщо не можеше да се нарече скромен.
А Клод не забелязваше нищо, но това си бе в реда на нещата. Както обикновено мъчеше го главоболие, но то въобще не засилваше проницателността му. В крайна сметка към четири следобед той се почувства по-добре и реши да помоли господин Слейд за среща. Затова се отправи към къщата на губернатора, преди да е започнал отново да се налива. Новината за смъртта на Гайозо го разтърси, но трябваше да си признае, че вестта за заминаването на господин Слейд го опечали много повече. Осведоми се за адреса на въпросния господин, но прислужникът не го знаеше — господин Слейд бе изказал съболезнованията си на семейството и бе заминал, като бе взел и багажа си. Слугата не можеше да му каже нищо повече.