— Малка мръсница! Ще ми платиш за това!
Леони се отпусна на леглото, цялото й тяло трепереше от изживяното напрежение. „Трябва да се науча да стрелям — реши тя, — а следващия път няма да блъфирам!“
На следващата сутрин, на закуска, Леони дари претенциозния си съпруг с върховно презрение. А Ашли не успяваше да прикрие поражението си. Никой и никога не го бе унижавал така, с изключение на братовчед му Морган. Той не можеше да се примири с факта, че някаква тъпа хлапачка го е победила на собствения му терен. Гневът му бе толкова силен, че поведението му граничеше с бруталност.
— Трябва да се издържим само още няколко часа — каза най-после Леони. — Мисля, че е разумно да се отнасяме учтиво един към друг. Изобщо не ми харесва простащината ви.
Ашли изруга през зъби, но последва съвета й. Докато не напуснеше пристанището на Ню Орлиънс, не биваше да поема повече рискове. И в резултат на това решение, по-късно, когато те пристигнаха в къщата на Сент-Андре, никой не се усъмни в истинската същност на техните чувства. Клод забеляза тъмновиолетовите кръгове под очите на Леони, но ги вписа в сметката на първата брачна нощ.
Ашли изигра съвършено ролята си. Той се усмихваше на младата жена с влюбен вид и се оплакваше от незабавното си заминаване за Начес. При сбогуване взе Леони в прегръдките си и прошепна злобно в ухото й.
— Дължите ми поне това!
И в същия миг впи устни в нейните, като умело вмъкна езика си в устата й.
Присъствието на дядо й застави Леони да понесе стоически тази целувка, но тя се закле, че той никога повече няма да има възможност да направи подобно нещо. Когато Ашли най-после я пусна, тя глухо промълви.
— Ако някога ви видя отново, то за вас това ще е за последен път!
Ашли се задоволи да се усмихне. Вкусът на устните й му бе харесал, така че още повече беснееше срещу несправедливото отнемане на съпружеските му права. По дяволите! Зестрата й му даваше възможност да си купи толкова жени, колкото му се прииска! За миг си представи физиономията на Морган, когато пред него се появеше Леони, за да поиска своята зестра. Ашли подтисна смеха си и се сбогува със семейство Сент-Андре. А когато нощта обгърна всичко, той удобно се разполагаше в каютата на борда на „Аления ангел“. И докато корабът бавно напускаше пристанището, Ашли щедро поливаше щастливата си звезда.
Същата вечер Леони с облекчение се оттегли в стаята си и заспа в мита, в който главата й докосна възглавницата. Последните двадесет и четири часа бяха мъчителни, но най-после изпитанията бяха свършили. Тя бе омъжена. Ивет бе в безопасност. Освен това в ръцете й бе безценният договор, който я защитаваше от собствения й съпруг. Единствената причина за безпокойство оставаше възстановяването на зестрата й. Господин Слейд бе доказал, че не е почтен човек. И въпреки поставения върху документа подпис, тя бе почти сигурна, че когато изтече определеното в договора време, тя ще бъде принудена да се бори за каузата си. Във всеки случай в този момент не желаеше да се задълбочава над проблеми, които можеха да възникнат само в бъдеще.
Клод също си подари тази нощ за почивка. И когато на следващата утрин Леони настоя да се завърнат в замъка Сент-Андре, той прие, без да направи никакво възражение. Усещаше смазваща умора и удоволствията, които предлагаше Ню Орлиънс, не го привличаха повече.
На другия ден всички поеха на път. Тъй като по-голямата част от креолските семейства избягваха града пред летните горещини, Клод — противно на навиците си — не изглеждаше нетърпелив да го посети отново. Смъртта на Гайозо го бе разтърсила. За първи път той трябваше да се примири с мисълта и за своя собствен край.
Освободен от демона на хазарта, той се интересуваше повече от плантацията. Леони бе безкрайно щастлива. Техните отношения поеха в нова посока и дядо й съжаляваше, че е съсипал досегашния им съвместен живот.
Понякога му правеше впечатление, че Леони никога не споменава за отсъстващия си съпруг, но не се тревожеше. „Сигурно още ми се сърди, че я принудих да се омъжи — казваше си той. — И още не е готова да признае, че той й харесва!“
Ако Леони се бе запознала с истинския Морган Слейд, тя несъмнено би решила, че той е наистина привлекателен. Поне такова бе мнението на младата жена, която танцуваше с него на бала, организиран от Арман Бове в чест на неговото заминаване за Начес. Заслепена от сините очи на Морган, чийто цвят се подсилваше от дългите черни мигли, Ракел Деймънд прошепна с най-пленителния си глас.
— Наистина ли се налага да заминете утре? Не можете ли да останете още малко?
— И да ви дам възможност съвсем да ме омагьосате, скъпа? — попита Морган с подигравателна усмивка.
Ракел се изчерви, не знаеше дали трябва да се разсмее или да тропне с крак. Заложи на шегата.
— Може би — възрази тя. — Никой не знае какво ще му поднесе бъдещето.
— Що се отнася до мен, съдбата ми е отредила да се върна в Начес… утре — заяви Морган, който не бе пленен от креолската й красота до такава степен, че да не може да се лиши от нея.
Няколко вечери бе използвал приятната й компания, но сега бързаше да си замине и изобщо нямаше намерение да си играе на влюбен.
Въпреки внезапната смърт на Гайозо пътуването на Морган бе плодотворно. Бе успял да получи разрешение за използване на складовете и кейовете, което бе изключително важно за плантацията им. Подкрепата на Савидж се оказа толкова полезна, колкото и златото, което незабелязано пускаше във всяка следваща испанска ръка.
По настояване на Джейсън той бе установил главната си квартира в Бове и посещаваше града само по работа. Престоят бе много приятен, но вече копнееше да зърне отново Боньор.
Няколко дни преди да отпътува, Морган си спомни за писмото от чичо си. След като претърси града, придружен от Джейсън, той научи, че в края на юли Ашли е заминал на борда на „Аления ангел“. Успокоен от наученото, Морган започна приготовленията за отпътуване.
На определената дата Джейсън забеляза на хоризонта признаците на приближаваща буря.
— Трябва да отложиш заминаването — посъветва го той.
— Не съм от захар — отговори Морган, като се смееше. — Няма да се разтопя от някаква си незначителна буря.
Той се метна на прекрасния жребец от конюшните на Бове и пое към Начес. Прикачено на верижката на часовника му, висеше малкото златно кръстче.
Морган често си задаваше въпроси за неговата собственичка, като проклинаше мрака, скрил чертите на лицето й. Ядосваше се, че тя бе изчезнала от живота му също толкова внезапно, както се бе и появила. Дразнеше се, че не може да заличи спомена за тази нощ. Изпадаше в отчаяние, че не може да разгадае какво я е подтикнало към този занаят. Би я отвел в Начес със себе си, ако бе узнал нещо за нея от прислугата на Гайозо.
След като тя бе решила да продава тялото си, защо той да не го купува? В негово лице тя би имала щедър покровител. Отделна къщичка, карета с добър впряг, елегантни тоалети, бижута, прислуга. Той би задоволявал всичките й капризи и под негова закрила тя щеше да бъде на сигурно място.
Или може би непознатата не търсеше сигурност. Морган наблюдаваше притъмняващото небе и се опита да не мисли за приближаващия ураган, но напразно. И час по-късно той отново се питаше къде е тя, какво прави и защо, по дяволите, бе хвърлила парите в лицето му.