— И да ви дам възможност съвсем да ме омагьосате, скъпа? — попита Морган с подигравателна усмивка.
Ракел се изчерви, не знаеше дали трябва да се разсмее или да тропне с крак. Заложи на шегата.
— Може би — възрази тя. — Никой не знае какво ще му поднесе бъдещето.
— Що се отнася до мен, съдбата ми е отредила да се върна в Начес… утре — заяви Морган, който не бе пленен от креолската й красота до такава степен, че да не може да се лиши от нея.
Няколко вечери бе използвал приятната й компания, но сега бързаше да си замине и изобщо нямаше намерение да си играе на влюбен.
Въпреки внезапната смърт на Гайозо пътуването на Морган бе плодотворно. Бе успял да получи разрешение за използване на складовете и кейовете, което бе изключително важно за плантацията им. Подкрепата на Савидж се оказа толкова полезна, колкото и златото, което незабелязано пускаше във всяка следваща испанска ръка.
По настояване на Джейсън той бе установил главната си квартира в Бове и посещаваше града само по работа. Престоят бе много приятен, но вече копнееше да зърне отново Боньор.
Няколко дни преди да отпътува, Морган си спомни за писмото от чичо си. След като претърси града, придружен от Джейсън, той научи, че в края на юли Ашли е заминал на борда на „Аления ангел“. Успокоен от наученото, Морган започна приготовленията за отпътуване.
На определената дата Джейсън забеляза на хоризонта признаците на приближаваща буря.
— Трябва да отложиш заминаването — посъветва го той.
— Не съм от захар — отговори Морган, като се смееше. — Няма да се разтопя от някаква си незначителна буря.
Той се метна на прекрасния жребец от конюшните на Бове и пое към Начес. Прикачено на верижката на часовника му, висеше малкото златно кръстче.
Морган често си задаваше въпроси за неговата собственичка, като проклинаше мрака, скрил чертите на лицето й. Ядосваше се, че тя бе изчезнала от живота му също толкова внезапно, както се бе и появила. Дразнеше се, че не може да заличи спомена за тази нощ. Изпадаше в отчаяние, че не може да разгадае какво я е подтикнало към този занаят. Би я отвел в Начес със себе си, ако бе узнал нещо за нея от прислугата на Гайозо.
След като тя бе решила да продава тялото си, защо той да не го купува? В негово лице тя би имала щедър покровител. Отделна къщичка, карета с добър впряг, елегантни тоалети, бижута, прислуга. Той би задоволявал всичките й капризи и под негова закрила тя щеше да бъде на сигурно място.
Или може би непознатата не търсеше сигурност. Морган наблюдаваше притъмняващото небе и се опита да не мисли за приближаващия ураган, но напразно. И час по-късно той отново се питаше къде е тя, какво прави и защо, по дяволите, бе хвърлила парите в лицето му.
Когато бурята се разрази, Леони имаше чувството, че и небесата плачат заедно с нея. От две седмици тя се опитваше да не обръща внимание на промените, които настъпваха в тялото й. Но когато и тази сутрин, както и всяка от доста време насам, тя се разтърси от мъчителни спазми на гадене, разбра, че нямаше повече място за залъгване. Очакваше дете… Дете, заченато в мрака от непознат мъж, чието лице дори не бе видяла.
ВТОРА ЧАСТ
ОБЕЩАНИЕ ЗА БОГАТСТВО
Какво? Искаш змията да те ухапе за втори път?
Осма глава
Гробището на семейство Сент-Андре бе разположено в една сенчеста част от имението, на около петстотин метра от къщата. Всеки път, когато Леони посещаваше това място, сърцето й се изпълваше със спокойствие и носталгия. В малкото гробище царуваше вечността — то като че ли бе съществувало винаги и щеше да съществува винаги, дори когато споменът за неговите обитатели изчезне напълно от паметта на живите.
Леони усети как спокойствието на мястото прониква в нея и се огледа наоколо. Там долу, йод мраморния ангел с разперени криле, почиваше прадядо й, дошъл от Франция. До него — съпругата му. Отляво имаше три малки гробчета — на техните деца, починали в ранна възраст. Гробницата на нейните родители бе украсена с два ангела, които плачеха, а тази на баба й — с обелиск от бял мрамор… Всички гробове бяха стари, освен един… този на дядо й, който вече носеше следите на отминалите пет години.
Леони бавно се приближи до надгробния паметник на Клод и постави до него клончето орлови нокти, което бе донесла.
Клон почина внезапно през октомври хиляда седемстотин деветдесет и девета и Леони често навестяваше гроба му. Откакто почиваше във вечното си жилище, той бе станал неин довереник — разказваше му всичко, което й се бе случило, и споделяше с него част от затрудненията си.