Короните на големите дъбове, които растяха наоколо, образуваха чадър от листа, а розите, които обвиваха ниската бяла ограда, изпълваха въздуха с аромата си. Несъзнателно Леони откъсна една и я постави на гроба на Клод.
— Днес Джъстин навършва пет годинки, дядо — прошепна тя. — Щяхте да се гордеете с него. Той е истински Сент-Андре — горд и упорит. Знае какво иска.
Клод не бе поживял достатъчно, за да види правнука си, роден в годината след смъртта му.
Леони дълго се бе бунтувала срещу мисълта, че носи детето на един непознат. Защо само тя трябваше да понася последствията от една нощ, която би искала да изтрие от страниците на живота си без значение какво би й коствало това? През първите месеци от бременността си тя мислеше, че ще полудее. Но колкото повече растеше детето под гръдта й, толкова повече яростта й утихваше. И когато най-накрая го пое в ръцете си, сърцето й се изпълни с такава силна любов, че тя се уплаши да не се пръсне.
Сватбата на Леони беше минала почти незабелязана в Ню Орлиънс. Семейство Сент-Андре вече не посещаваше приемите на висшето общество, така че само техните най-близки съседи бяха в течение на събитието. Смъртта на Клод, застигнало го малко след завръщането им в замъка, сложи край на всички коментари.
След смъртта на дядо си Леони преживя труден период. Тя се бореше да запази къщата и заобикалящите я земи. За да покрие част от дълговете на дядо си, бе принудена да продаде всичко останало — къщата в Ню Орлиънс, плодородните земи на плантацията, дори и каретата, и последния жребец от конюшните.
Но това не бе достатъчно. Някои от кредиторите проявиха щедрост и изгориха полиците. Други не бяха толкова снизходителни и със сумата от продажбите Леони се бе издължила на най-нетърпеливите.
За нещастие остана да се покрие още един значителен дълг. Леони вече считаше, че ще се озове на улицата, напълно разорена, когато един от старите приятели на Клод й се притече на помощ. Етиен дьо Ла Фонтен бе техният най-близък съсед. Той предложи да изплати всички останали дългове, като за гаранция щеше да „Приеме имението“. Леони с благодарност се съгласи. Сделката не бе изгодна за Етиен, защото сумата от дълговете на дядо й многократно превишаваше стойността на замъка и земята.
Джъстин, Ивет, Леони и половин дузината роби, упорито увиснали на врата й, живееха ден за ден следващите години. Претрепваха се от работа, за да използват максимално земята, изхранваха се с продуктите от нея и продаваха реколтата от захарна тръстика, за да купуват стоки от първа необходимост, които не можеха да осигурят със собствения си труд — сол, подправки, платове, обувки. Но все някак преживяваха. Само че миналия месец господин дьо Ла Фонтен почина и неговият наследник, Морис, изиска или незабавното погасяване на полицата, или гаранцията — с други думи замъка и земята.
Не можеше да става и дума за изплащане на задължението. Следователно всички трябваше да напуснат имението преди петнадесети май. Морис дьо Ла Фонтен не им даде и ден отсрочка.
Леони никога не бе изпадала в такова критично положение. Замъкът Сент-Андре бе нейното домашно огнище, нейното убежище, нейната крепост. А след няколко седмици тази част от самото й същество щеше да бъде изтръгната.
Тя стисна вече смачканата роза и помисли със злоба, че ако господин Слейд бе възстановил зестрата й според договора, всичко щеше да се уреди.
Разбира се той бе спазил останалата част от поетите задължения, тъй като повече не се появи. Леони все още се радваше, че е законно омъжена — поне никой не можеше да смята Джъстин за извънбрачно дете.
Леони бе мислила върху възможността да се обърне към съпруга си, но гордостта й и недоверието, което изпитваше към господин Слейд, винаги я бяха възспирали. Би предпочела да умре, отколкото да помоли за помощта му. Но той й дължеше зестрата и обстоятелствата я принуждаваха да му я поиска.
Само да можеше да намери някакъв друг начин за изхранване на семейството си… Но нямаше такъв. Бродериите на Ивет не носеха много пари. А самата Леони не можеше да прави нищо друго, освен да управлява плантация. Господин Морис бе намекнал двусмислено, че може да прояви отстъпчивост, като тя се покаже благосклонна към него. Леони категорично бе отхвърлила предложението. Не, всички те заминаваха за Начес и там тя щеше да изиска възстановяването на зестрата си, както бе залегнало в сключения договор.
Песента на присмехулник изпълни влажния априлски въздух. Леони рязко вдигна глава и се усмихна, когато забеляза малкия музикант сред клоните. Веселите му грели я изпълниха с бодрост. Тя щеше да успее!