Стана, хвърли последен поглед към гробовете и прошепна, като махна с ръка за сбогом.
— Прощавайте всички, които спите тук… Може би някой ден ще се върна…
Тя излезе от гробището и тръгна по очертаната от дъбовете алея, която водеше към замъка. Тъкмо се заизкачва по стъпалата, когато едно миниатюрно торнадо се втурна към нея, изпълвайки въздуха с крясъци.
— Мамо, мамо, елате бързо. Котката току-що роди. Четири! Намерих ги.
Лицето на Леони просветна, когато видя Джъстин.
— Много добре — каза весело тя, — ще ги вземем с нас.
Джъстин бе красиво петгодишно дете, доста едро за възрастта си. Косите му бяха черни, брадичката волева, а нослето — добре очертано. Леони се питаше често дали прилича на баща си. Той беше ли красив? Във всеки случай бе й се сторил едър. Явно Джъстин бе наследил от него долната част на лицето, защото нито устните, нито твърдо очертаната брадичка й напомняха за семейните черти на Сент-Андре.
Тя никога не мислеше за изнасилването, което изживя. И все пак понякога си задаваше въпроси за мъжа, който я бе направил жена и майка. Какъв човек бе той? Добър или жесток? Толкова подъл като Морган Слейд, или щедър и чувствителен като стария господин дьо Ла Фонтен? Дали ако запознанството им бе станало при други обстоятелства, той щеше да я плени? И ако през тази фатална нощ тя не бе отишла в къщата на губернатора — кой знае! — може би щяха да се влюбят един в друг? Тогава Джъстин би имал истински баща, а не само един законен документ.
Леони усети погледа на Джъстин върху себе си и се усмихна. Тя не можеше повече да проклина тази прословута нощ, но бе стаила спомена за нея толкова дълбоко в съзнанието си, че имаше чувството, че е заченала Джъстин сама, без чужда намеса. Той бе неин син и принадлежеше единствено на нея.
Джъстин нетърпеливо я теглеше за ръката. Колко си приличаха! Той винаги бързаше, винаги бе в движение. Повлече я към конюшните, които бяха полуразрушени, за да се възхитят заедно на котката майка и на новородените котенца.
Ако някой наблюдаваше как тичат заедно, би помислил, че са брат и сестра. Леони не изглеждаше двадесет и две годишна — с тези медноруси коси, развявани от вятъра, с това гъвкаво тяло и боси крака. Само по-внимателният оглед би открил разликата, която съществуваше между Леони от хиляда седемстотин деветдесет и девета година и тази хиляда осемстотин и пета.
Преди пет или шест години Леони бе още дете, но сега бе пораснала. Наистина талията й си оставаше все така тънка и гъвкава, но гърдите й се бяха налели и когато вървеше, леко полюляваше ханша си. А най-вече се бе променило лицето й. Детските черти бяха изчезнали. С една дума девойката бе станала жена.
В огромните зелени очи се таеше някаква присмехулна мъдрост, а в дъното на зениците й играеха иронични пламъчета. Извивката на чувствените й устни пораждаше непреодолими страстни помисли.
На тази възраст Леони представляваше странна смесица от невинност и циничност. Бе преживяла последиците на похотта, бе родила дете и въпреки това бе водила живот на монахиня. Отношенията й с мъжете до този момент не й бяха създали особено високо мнение за силния пол. Дядо й бе егоист, пропилял богатството си на комар. Съпругът, за когото насила я бе омъжил, със сигурност беше мошеник. Самата тя бе изнасилена от един непознат. Съвсем естествено беше да стане мнителна към мъжете. Дори щедростта на Етиен дьо Ла Фонтен бледнееше пред поведението на неговия син.
След смъртта на Клод Леони бе поела задълженията на глава на семейството. Тя вземаше решенията, тя даваше нарежданията, тя се стремеше да осигурява прехраната на цялото домочадие.
Когато дядо й почина, Леони освободи робите. Бе се въоръжила със смелост, защото смяташе, че те всички ще си тръгнат и ще я оставят да посреща мрачното бъдеще сама с Ивет. Но въпреки че всички с нетърпение грабнаха документите, с които ставаха свободни хора, никой не изяви желание да напусне замъка Сент-Андре. Животът продължи както преди. А Мами заяви.
— Какво ще правим другаде? Ние тук сме си у дома.
Доводът бе неопровержим. И тъй като Леони отчаяно се нуждаеше от тях, не настоя! Дори когато се видя принудена да тръгне за Начес, Мами и всички останали решиха да я последват. Всички те бяха едно семейство.
— Не може да скитате съвсем сама по пътищата — възмутено завика Мами. — Ако дядо ви знаеше, че ви оставяме да вършите подобни глупости, щеше живи да ни одере. Ние сме едно семейство, а семействата винаги остават заедно!
В крайна сметка три седмици по-късно — една ясна майска сутрин на хиляда осемстотин и пета година — Леони, Джъстин, Ивет, Мами и останалите се отправиха на път за Начес в две стари каруци, теглени от четири мулета. Котката и нейните малки бяха настанени в кошница в краката на Джъстин. Интересът, който детето проявяваше към котенцата, разсейваше отчасти тъгата й от напускането на родния дом.