Гейлорд се приближаваше към него, като залиташе. Постави ръце на плота на масата и извика.
— Нищожество! Негодник! — езикът му едва се обръщаше в устата.
Морган спокойно отпи от питието си. Не откъсваше нагледа си от налятото с кръв лице на противника си и отговори съвсем равнодушно.
— Я виж! И защо?
Гейлорд се обърка и запелтечи.
— Ами… защо… защото…
Той бе пиян-залян, в мислите му цареше истински хаос, но бе твърдо убеден, че сериозно е обидил съперника си. Защо тогава той не реагираше? Предположи, че не се е изразил достатъчно ясно и измърмори несвързан о.
— Вие ми… отнехте сърцето на… дамата, която обичам… Вие сте най-големият подлец!
Морган въздъхна. Какво да прави с това глупаво момче? Не считаше достойнството си за засегнато, но не можеше да остави някакъв пияница да крещи името на Мелинда на обществено място.
— Ако аз съм нищожество и негодник, вие какъв сте? Вие? Безмозъчен самохвалко или просто нещастен идиот?
Отговорът бе груб и произведе желания ефект. Гейлорд залитна, сякаш бе получил плесница, и почервеня.
— Няма да позволя да ме обиждате. Изпратете ми секундантите си.
Морган се облегна на стола, изтръска пепелта от пурата си и небрежно отговори.
— О, не мисля, че секундантите могат да уредят въпроса.
— По дяволите, не! — кресна Гейлорд.
— Тогава мога ли да ви предложа нещо?
Гейлорд кимна утвърдително.
— В качеството си на обиден имам право да избера оръжието, времето и мястото… Защо не тук и сега?
— Тук? В страноприемницата? — изумен попита Гейлорд.
— Може би не точно в салона — отговори Морган и очите му подигравателно блеснаха. — Градината отстрани ще свърши отлична работа. Какво мислите?
— Съгласен съм. Изберете вашето оръжие — каза Гейлорд, който започваше да изтрезнява пред опасността на един предстоящ дуел.
— Юмруци — тихо заяви Морган.
— Юмруци? — невярващо повтори Гейлорд. — Ама какъв сте вие? Простак! Един джентълмен не се бие с юмруци.
— Вие твърдите, че аз не съм джентълмен.
Гейлорд преглътна, като проклинаше количеството уиски, благодарение на което бе се оплел в такова неудобно положение. Не можеше да отстъпи. Пое си дълбоко дъх и направи опит да се изрепчи.
— Отлично! Не мога да очаквам друго от човек като вас.
Морган бе изключително търпелив и до известна степен изпитваше съжаление към отблъснатия влюбен младеж. Едно разбито сърце не се утешава лесно, но той вече започваше да се дразни и затова предупреди противника си.
— Още една дума и ще бъда принуден да ви убия вместо да ви дам урока, който заслужавате.
Изглежда Гейлорд не смяташе да задълбочава караницата. След няколко минути двамата мъже излязоха, последвани от приятелите на Гейлорд. Навън бе тъмно, но прозорците на страноприемницата достатъчно осветяваха избраното място. Един от младежите се приближи към Морган.
Ако желаете, мога да стана ваш секундант, господине — каза той учтиво. — Името ми е Бланшар, Евън Бланшар.
Много мило от ваша страна — отвърна Морган. — И сега, след като и тази дребна подробност е спазена, можем да започваме.
Гейлорд притеснено подръпна вратовръзката си и попита.
— Какво по-точно предлагате?
Морган бързо огледа терена — мястото бе равно и нямаше предмети, които да им пречат.
— Ето какво — ще се бием с юмруци тук — обясни той. — Бланшар и другият ви приятел ще ни бъдат свидетели и секунданти. Първият, който пусне кръв на противника си, ще се счита за удовлетворен. Това достатъчно ли е?
Гейлорд мълчаливо потвърди. Изумлението му преминаваше и той вече си възвръщаше самоувереността.
— Известно е колко съм ловък в ръцете — каза той с нотка на превъзходство. — А вие сте поне десет години по-възрастен, господине. Наистина ли държите на физическа разправа от този вид?
Морган сдържа подигравателния си смях и отговори, без да помръдва.
— Мисля, че ще се справя. Не се тревожете за мен. — Ако този млад идиот считаше, че той е твърде стар — на тридесет и три години! — то бързо щеше да проумее грешката си. Последните години бе водил живот, изпълнен с опасности и не му липсваха нито опит, нито упражнения.
Двамата противници си приличаха. Морган бе малко по-висок, но Гейлорд бе по-широкоплещест. Напрегнато мълчание съпровождаше приготовленията им. Морган спокойно свали сакото и часовника си, на който все така висеше малкото златно кръстче. Той подаде предметите на Бланшар и започна грижливо да развръзва стегнатата си вратовръзка.
Жестовете на Морган бяха сигурни и премерени, докато Гейлорд извършваше същите движения припряно и рязко. Гневът му нарастваше и когато бяха готови да започнат борбата, той преля. Гейлорд се изпъчи срещу врага си и заяви заплашително.