Клод нямаше намерение да мами евентуалния съпруг. В действителност без знанието на Леони, той бе успял да запази доста значителна сума в испански златни дублони, която трябваше да бъде зестрата на внучката му. Бе се надявал, че тя ще е по-голяма и че приходите от имението Сент-Андре ще я допълнят. Но случаят не бе такъв и отговорността за това бе изцяло негова. Все пак тази прекрасна юнска сутрин той реши, че парите могат да послужат за примамка. След сватбата… е, след това Леони трябваше да убеди съпруга си, че не е сключил толкова неизгодна сделка.
По своему Клод обичаше Леони и по свой начин той разглеждаше възможностите, за да й осигури някакъв вид закрила, когато напусне този свят. Във всички случаи бракът бе най-доброто решение, но щеше да бъде трудно да се намери подходящ съпруг. Пет хиляди испански дублона можеха да привлекат многобройни претенденти. Но гордостта на Клод никога нямаше да се примири с покупката на какъвто и да е съпруг — във вените му трябваше да тече благородна кръв. Бащата на Клод бе емигрирал в Ню Орлиънс, когато градът бе само поселище и бе най-малкият син на граф Сент-Андре, гилотиниран по време на Революцията1. Клод бе наследил титлата. Той бе последният мъжки потомък на един прочут някога род.
Не можеше да става и дума за завръщане във Франция, където това корсиканско подобие на генерал командваше армията и скоро щеше да поеме и управлението на страната2. Впрочем Клод бе прекалено стар и прекалено уморен, но ако Леони бе момче…
На този етан от разсъжденията му обектът на неговите мисли влезе и той се усмихна. Леони не бе момче, разбира се, но при какъвто и да е сблъсък на воля той би заложил на малката лъвица, която му бе внучка. Те се измериха подозрително с погледи. Клод се упрекваше за загубите, които бе претърпял на комар при губернатора Гайозо, а Леони се питаше защо дядо й я бе повикал. Никой от двамата не направи намек за парите, пропилени на игралната маса.
— Добре ли се забавлявахте, дядо? — поинтересува се учтиво, но равнодушно Леони. — Този път не останахте за дълго?
Клод поклати глава и я изгледа със смесени чувства, докато тя сядаше на края на леглото му с кръстосани по индиански крака. Трябваше да й направи остра забележка за босите крака и чорлавата глава, но се въздържа. След като тя не повдигаше въпрос за дълговете му от комар, той изпитваше неудобство да критикува външния й вид.
Известно време говориха общи приказки, но Леони ненавиждаше да губи времето си в безполезни разговори, дори с дядо си, така че рязко попита:
— Ивет ми каза, че искате да ме видите. Защо?
При името на Ивет Клод се навъси, но отговори безда губи време в предисловия.
— Реших да те омъжа.
Леони се вцепени. Очите й се присвиха.
— И за кого? — запита тя с тон, който накара Клод да се почувства неловко.
Той махна неопределено с ръка.
— Още не знам. Исках първо да поговоря с теб, преди да започна да търся подходящ съпруг.
Леони дълго го гледа, преди да отговори с престорено безразличие.
— Нямам желание да се омъжвам, дядо.
Видя, че Клод се готви да противоречи и добави:
— Не искам да се омъжвам. Не можете да ме принудите.
Клод избухна и я заплаши с треперещ от ярост глас.
— Ще се омъжиш за господина, когото аз избера или скъпоценното копеле, което имаш дързостта да наричаш своя сестра, ще бъде затворено в най-гнусния публичен дом в Ню Орлиънс.
Леони скочи на крака. Зелените й очи изстрелваха мълнии. Изостреното й личице се сгърчи от такъв безпомощен гняв, че дядо й потръпна. „Трябва, за нейно добро е — повтаряше си той. — Бъдещето й трябва да е осигурено, независимо дали тя иска или не!“
— Ще посмеете ли?
— Изобщо не се съмнявай — студено отговори той. Тя изпитателно го погледна. Добре го познаваше. Те се спречкваха, сключваха примирие и започваха войната отново. Но Леони се страхуваше, че ще загуби точно тази битка. Бе достатъчно разумна и знаеше, че няма да може до безкрайност да защитава Ивет, защото дядо й бе невероятно лукав, когато пожелаеше. И ако той твърдеше, че Ивет ще се озове в публичен дом, това не бяха празни заплахи. Леони осъзнаваше, че поне за момента няма друг избор и отстъпи.
— Добре, разбрахме се — запъна се глухо тя.
— Така — каза Клод. — В най-скоро време заминаваме за Ню Орлиънс, за да ти потърсим съпруг.