Морган дори не оседла животното. Препусна като луд, като си припомняше своите приключения. Ездата му донесе успокоение. И когато на хоризонта проблеснаха първите лъчи на зората, той вече бе в състояние да погледне трезво на проблема, появил се с ненавременното втурване на Леони в живота му. Морган трябваше да победи малката интригантка на собствената й територия. Трябваше да измисли начин да използва срещу нея законните наглед документи, които притежаваше. Но как?
И каква бе ролята на Глейрод Истън в постановката? Може би той бе измислил всичко, а тя бе само маша в кроежите му. Морган се съмняваше в това. Леони Сент-Андре съвсем не приличаше на жена, готова да играе ролята на марионетка.
Ако тя се стремеше единствено към парите, щеше да е най-лесно да й даде исканата сума и да я пусне да си замине. Но точно това го отвращаваше. Той никога не се бе женил за тази уличница и нямаше да задоволи претенциите й. А и проблемът не можеше да бъде решен по този начин. Когато тя си отиде, той ще трябва да убеждава семейството си, че е една изпечена лъжкиня.
Че е играла театър само и само да измъкне парите му.
Не, скоро Леони трябваше да разбере, че Морган Слейд не е мечтаната лесна плячка. И до деня, в който ще получи доказателствата за нейната измама, той трябваше да държи нещата в свои ръце.
Внезапно Морган се озова на широка поляна, а в средата й се издигаше къща, представляваща Боньор, но в много по-малки размери. Морган рязко дръпна юздите, в главата му започваше да се избистря един план.
Преди три години Матю бе построил Малкия Боньор с надеждата, че тази отделена от голямото имение къща ще съблазни някой от синовете му да се задоми. Робърт бе на тридесет и една, Доминик на двадесет и три, а близнаците — седемнадесетгодишни. Матю бе оптимист и си представяше много къщи, пръснати из хилядите хектари на владенията му. И всяка подслоняваше многобройните семейства на синовете му. Малкия Боньор бе началото. За нещастие, до този момент никой не изяви желание да обитава елегантната малка къща. „Но… скоро…“ — реши Морган.
Тринадесета глава
Морган замислено гледаше къщата, която бе два пъти по-малка от Боньор. Архитектурата на двете сгради бе еднаква, но Малкия Боньор притежаваше свое собствено очарование.
Морган бавно обиколи малкото имение. Летният павилион бе разположен отдясно на централната постройка. Зад него течеше реката, която на това място се извиваше в естествен малък залив.
Той се върна обратно, спря и отново се огледа. „Приказна къща в една прелестна среда — помисли си той. — Дали ще се хареса на новата ми съпруга?“
Малкия Боньор му предлагаше някакво разрешение на проблема. Ако настанеше Леони в къщата, щеше да я изолира от семейството си. А това пък щеше да ограничи възможностите й да засилва влиянието си върху родителите му. Леони твърдеше, че е негова жена, явно всички й вярваха — защо тогава да не се престори, че отстъпва доброволно? Морган още не знаеше как да обясни енергичните си откази предишната вечер, но едно нещо бе сигурно: Леони Сент-Андре ще разбере, че тя не е единствената ловка лъжкиня! Впрочем, Морган нямаше избор. Докато той отричаше обвиненията й, тя печелеше съчувствието на близките му. Но ако той признаеше, че е победен, и престанеше да твърди, че не я е виждал, неговата очарователна женичка вероятно щеше да се обърка. Поне той разчиташе на това. Тя се интересуваше единствено от парите, а не от общественото положение на семейство Слейд, нито пък от съпруг, който няма да я остави на мира. А точно такъв отегчителен съпруг щеше да открие.
Така. Трябваше да я залъгва, докато направи бързо разследване коя е тя. Морган щеше да я признае за своя законна съпруга, което щеше да му осигури предимството на изненадата. Тогава тя трябваше да търси средства и начини, за да се спасява от собствения си капан.
Гневът на Морган се бе стопил. Скандалът вече го забавляваше. Следващата седмица гражданите на Начес щяха да намерят друга тема за разговори. И ненавременното появяване на съпругата на Морган Слейд на празненството по случай годежа му щеше да бъде причислено към събитията от миналото.
Морган се прибра в Боньор, когато къщата започваше да се пробужда. Джереми, конярът, дойде да го посрещне. Морган му хвърли юздите на коня, скочи на земята и се отправи към стаята си, като си подсвиркваше — за голяма изненада на слугите, които срещна по пътя си.
Когато се прибра в спалнята си, той повика личния си слуга, когото бе довел от Англия преди много години.