— Личфилд, моля, пригответе банята. Току-що яздих, а не мога да сляза на закуска, вмирисан на конюшня.
— Така и предположих, господине — каза Личфилд с упрек. — Ето защо си позволих да наредя преди малко да напълнят ведрата с топла вода. След минута банята ще е готова.
— Мога ли да узная как се досетихте?
— Разбира се, господине. Както знаете, аз лично познавам гардероба ви. След като установих какво от дрехите ви липсва, отидох до конюшнята. И тъй като един кон също липсваше, изводът бе лесен.
— Ясно. И сигурно вече сте приготвил облеклото ми за закуска?
— Естествено, господине. Дрехите са на леглото ви.
Слугите внесоха ведрата с гореща вода и ги изсипаха в медната вана, която също бе готова — донесена в тоалетната стая. Морган с наслада се потопи във водата. Започна енергично да се разтрива, като гледаше крадешком безизразното лице на Личфилд, който се преструваше, че подрежда стаята — взимаше някакъв предмет и отново го поставяше на същото място.
— Научихте ли новините? — попита Морган.
Личфилд преустанови „подреждането“ и се обърна към Морган. Служеше при него повече от десет години и двамата се разбираха отлично. Морган винаги се стремеше да шокира прислужника си с надеждата да види поне веднъж как той загубва превзетото си самообладание. Докато Личфилд се насилваше да приема неприличните шегички на господаря си, без лицето му да изразява нищо друго освен учтиво пренебрежение.
Личфилд беше на петдесетина години. Бе служил при дук Лийфорд — и не пропускаше да го изтъкне пред Морган при всеки удобен случай. Вършеше работата си с изтънчен професионализъм и дори бе благоволил да се заеме с изпълнението на някои поръчения, които Морган не можеше да повери на никой друг. Но всеки път, когато господарят му го молеше да извърши нещо извън преките му задължения, Личфилд се подчиняваше с недоволно изражение на накърнено достойнство.
Във външността му нямаше нищо забележително — бе среден на ръст и склонен към напълняване. Започваше да оплешивява — за беда точно над челото. Имаше кръгли очи, дълъг нос, малки уста със тънки устни — накратко: едно напълно безизразно лице, което бе много изразително. Или, както отбелязваше Доминик, Личфилд бе напълно способен да пресече млякото само с един поглед.
В този момент по лицето на Личфилд бе изписана дълбока погнуса.
— Би ми било трудно да не ги науча — каза той. — Всички шушукат.
— А вие вярвате ли на приказките им?
— Не — презрително отсече Личфилд.
— Ами в такъв случай, приятелю, сте единственият.
— Наистина ли, господине?
— Да, Личфилд. И скоро ще установите, че сте се излъгал. Май че ще се окажем със семейство на ръце… това ще рече не само съпругата ми, но… и очевидно моя син.
— Така ли? — рече с безразличие Личфилд.
— Да, точно така. Затова ще постъпите правилно, ако започнете да събирате багажа ми. Още тази вечер се преместваме в Малкия Боньор.
— Да, господине — каза Личфилд все така невъзмутимо. — Ще се погрижа всичко да е готово.
Доволен, че е пристъпил към изпълнението на плана си, Морган излезе от банята. След четвърт час той решително се отправи към стаята на Доминик, облечен в елегантен маслиненозелен костюм. Влезе, без да си направи труда да почука. Доминик още спеше. Морган рязко дръпна дебелите завеси и слънчевата светлина заля стаята.
Един лъч попадна на лицето на Доминик, който се обърна по корем, като изръмжа нещо. Морган не обърна никакво внимание на възмущението му. Хвана го през кръста и го обърна по гръб.
— Събуди се, братленце, трябваш ми…
Доминик отвори още сънените си очи.
— Морган, даваш ли си сметка колко е часът?
— Малко след осем, мисля…
Доминик изруга през зъби и понечи да завре глава под възглавницата, но Морган нямаше намерение да му позволи подобна волност.
— Дом, събуди се — настоя той. — Искам да ти задам няколко въпроса. За снощи. Бързам!
Доминик знаеше, че щом е решил, Морган няма да го остави да заспи отново, и се предаде. Разтърка очите си, прекара ръка през разчорлената си коса и примирено измърмори.
— Добре де! Какво искаш да ти кажа?
Морган седна на ръба на леглото.
— Искам да ми кажеш какво е мнението ти за… съпругата ми.
Доминик подозрително изгледа брат си.
— Защо? Какво си намислил? Какво смяташ да правиш?
— Нищо лошо, скъпи братко — невинно отговори Морган. — Ще призная, че е моя жена. Какво друго искаш да направя?
Доминик свъси вежди.
— Мислех, че никога не си я виждал. Във всеки случай трябва да я познаваш по-добре от мен, ако си се оженил за нея.
— Ако? Ти имаш ли съмнения?