— Историята й звучи убедително. И все пак ми е трудно да повярвам, че ти си постъпил така, както твърди тя. За момента не зная на кого да повярвам и подарявам на двама ви моето съмнение.
— Щедрият Доминик!
— Постави се на мое място. Тя притежава тези проклети документи, върху които се мъдри твоят подпис. И не е коя да е. Изискана е от горе до долу. Освен това татко мисли, че детето е одрало кожата ти… когато си бил на неговите години…
Морган вдигна рамене.
— Разбира се, щом си е втълпил, че ми е жена.
— Може би си прав в това отношение. Но как ще обясниш свидетелството за брак или обещанието за възстановяване на зестрата.
— Точно така. Какво друго знаеш за нея… освен че е толкова изискана?
— Нищо. Разбрах, че когато дядо й узнал от лекаря си, че не му остават много дни, уредил сватбата. Тя твърди, че той те е срещнал при Гайозо и си помислил, че ти ще си идеалният съпруг на внучката му. В действителност тя нямала никакво желание да се омъжва за теб… По един или друг начин била принудена… Но нали ти също бе там. Чу всичко, което чух и аз…
— Надявах се, че след като си тръгнал моята скъпа… съпруга е измислила още подробности, които би пропуснала в мое присъствие.
— Например?
— Например защо е чакала толкова години, преди да се представи. Защо не е дошла веднага след раждането на детето? Защо чак сега иска да заеме мястото на законна съпруга?
Доминик внимателно наблюдаваше брат си.
— Тя не иска да заема мястото на законна съпруга — бавно каза той. — Дори аз проумях това. Тя държи единствено да възстановиш зестрата, която си получил от дядо й. Според нея това е и единствената причина, която я е накарала да дойде.
— Пари? — промърмори Морган, като си придаде възможно най-простодушен вид. — Мислиш ли, че ако й платя, тя ще изчезне от живота ми толкова бързо, колкото се появи?… Цялата тази история ми понамирисва на изнудване, не мислиш ли?
— Виж, Морган, тя трябва да отгледа детето си. Ще загуби къщата си. Прояви малко човечност, по дяволите! Затънала е до шията, а тази зестра е единствената й надежда за спасение. Не, не мисля, че това е изнудване. Но започвам да си задавам някои въпроси по отношение на теб.
Морган стисна зъби.
— Благодаря ти, братко — студено заяви той. — Ето всичко, което исках да разбера. Чудно само как се съгласи да поговорим.
— Морган, аз… съжалявам — промълви смутен Доминик. — Положението е толкова заплетено, че се обърках. Никой не може да повярва, че ти си постъпил така, както тя твърди. И все пак доказателствата, които притежава, са неоспорими.
— Един подпис може да бъде подправен.
— Наистина, но самата Леони е убедителна. Освен това по онова време ти беше в Ню Орлиънс. Точно когато сватбата се е състояла.
— Добре. Значи нямам избор. Поздравления, Доминик!
— Какво ще правиш?
— Ще си призная всичко. Ако искаш да присъстваш на изповедта на гнусния измамник, побързай. Облечи се и се присъедини към семейството в трапезарията.
— Чакай! — извика Доминик.
Но Морган вече бе излязъл. Яростта му отново бе пламнала. Направи нечовешко усилие да се овладее, като се упрекваше за поведението си. „Ако започваш да гледаш отвисоко всеки, който си позволи и най-малката забележка, ще провалиш собствения си план!“ В никакъв случай не биваше да забравя ролята, която бе решил да играе. Един мъж, който бе успял да заблуди агентите на Наполеон, трябваше да бъде на висота пред тази уличница. Въпреки всичките си доводи, Морган изгуби няколко минути, преди да се овладее, за да се изправи пред останалите членове на семейството си. Излезе да се поразходи малко. Поемаше дълбоко въздуха, за да се изпълни със спокойствието на природата, което да угаси гнева в сърцето му.
Морган не бе човек, който лесно губи самообладание и обикновено бе безразличен към мнението на другите. Но сега си даваше сметка, че измяната на собственото му семейство дълбоко го наранява.
Направи отчаян опит за момент да забрави мисълта за отмъщение и да избистри съзнанието си. Когато най-после възвърна хладнокръвието си, той тръгна усмихнат към къщата. Но пред вратата на трапезарията се поколеба. Имаше ли друг изход? Със сигурност не. Колкото повече отричаше твърденията на Леони, толкова повече съюзници преминаваха в нейния лагер. А ако той се предадеше, тя щеше да бъде в ръцете му. Морган предварително се поздравяваше, когато си представяше физиономията на Леони, хваната в собствения си капан. Той блъсна вратата и с твърда крачка влезе в трапезарията, готов за сражението.
Още бе рано, а и след бурната нощ не всички се бяха събрали около масата. Само Матю и Робърт бяха станали. Морган се престори, че не забеляза внезапното мълчание, което посрещна появата му.