Петнадесета глава
Проточиха се пет дни. Пет мирни на пръв поглед дни, но под повърхността бушуваше вулкан.
Джъстин бе безкрайно щастлив. На следващия ден след настаняването им в Малкия Боньор той получи своето пони, „черно като гръмотевица“, и оттогава обожаваше Морган. Всичко, което Морган правеше, получаваше неговото пълно и абсолютно одобрение. И Морган не можеше да направи и крачка, без Джъстин да е по петите му.
Като гледаше как Джъстин подтичва в тръс след Морган, Леони жестоко се измъчваше, а недоверието, което изпитваше към Слейд, непрестанно нарастваше. Само те двамата знаеха истината за първата им брачна нощ и тя неведнъж си бе задавала въпроса защо той толкова лесно прие детето. И при това, като че ли го обичаше. Във всеки случай Морган нито веднъж не се опита да откаже на момчето да го придружи. Колко пъти Леони бе виждала как синът й тича след Морган и крещи: „Татко, татко, почакайте ме!“ И Морган спираше, вдигаше го на ръце и го качваше на раменете си. Понякога те отиваха на разходка с конете — Морган, яхнал нетърпеливия Тампет, и Джъстин — възседнал своето пони, наречено Тонер16.
Ивет и прислужниците от Сент-Андре бяха настанени в Малкия Боньор и като че смятаха да останат там завинаги. С всеки изминал ден Леони усещаше как те се отдалечават от нея. Имаше чувството, че всички са преминали в лагера на противника. Изглежда никой не мислеше за евентуално връщане в замъка Сент-Андре и самата Леони трябваше да признае, че нейното имение със сигурност бе загубено завинаги.
В интерес на истината, Леони не можеше да заяви, че е нещастна. Впрочем, не бе лесно да имаш тъжни мисли в тази приказна обстановка. И тъй като Морган не се насилваше да я ухажва, тя почти се бе оставила на удоволствията на живота… почти. За човек, израсъл в позлатената нищета на замъка Сент-Андре, контрастът с прекалената изтънченост на Малкия Боньор бе поразителен. Леони обитаваше просторен светъл апартамент, който включваше спалня, салон, тоалетна стая и веранда. Широки прозорци гледаха към парниците и градините. Тапетите бяха от розова коприна, подът бе покрит с мек килим в пастелни тонове, а завесите от кремаво кадифе на прозорците и остъклените врати бяха прекрасно съчетани с останалата цветова гама. Леглото бе с балдахин, цялото в дърворезба и заобиколено с пищни драперии от червен сатен.
Дори и да изпитваше наслада от живота в такава прекрасна обстановка, Леони нито за миг не забрави, че е в дома на Морган Слейд. И че с негови пари се плащаше на прислужниците й. И че неговите конюшни подслоняваха мулетата й. Тя съзнаваше, че трябва да напусне Малкия Боньор заедно с Джъстин, дори ако другите не пожелаят да я последват.
Леони изобщо не смееше да се замисли за усещанията, които пораждаше у нея Морган Слейд. Той бе прекалено силен, прекалено енергичен, прекалено мъжествен и прекалено привлекателен за млада жена, която бе живяла толкова години далеч от мъжете. Насилваше се да поклажда омразата, която бе изпитвала към него в Ню Орлиънс, но по-скорошните впечатления се наслагваха над спомените от миналото — усмивката му на закуска, изражението на очите му, приковани в нея. „Той е много любезен — помисли си тя. — Прекалено. Сигурно замисля нещо.“
Леони не се заблуждаваше. Морган я преследваше с упоритата настойчивост на ловец, който се сдържа да повали плячката си, за да удължи удоволствието от лова. Играеше си на котка и мишка. Още не знаеше кога точно играта ще престане да бъде игра. Бе се поколебал например една сутрин на закуска — докато наблюдаваше как Леони отчупва от хрускавите кроасани; и пак вечерта — когато бе чул сребърния й смях в отговор на една шега на Доминик. Морган не би могъл да определи точно в кой момент това се бе случило, но през тези пет дни той внезапно бе усетил онова властно чувство, което бе изпитал при появата й на бала. Това чувство пускаше корени и започваше да расте. Той си казваше, че щом като е принуден да я гледа всеки ден, е напълно естествено тя да е непрестанно в мислите му.
Въпреки всичко умът на Морган оставаше напълно бистър и той реши да напише писмото, чието съчиняване му отне толкова време. След много размисли той си каза, че вместо да изпраща някого в Ню Орлиънс, по-лесно е да се обърне към Джейсън Савидж. И да го помоли да се нагърби с проучването. След като изпрати писмото, той се почувства странно потиснат. Може би не искаше да узнае истината за Леони Сент-Андре. А не можеше да затвори очите си пред очевидното — Леони бе лъжкиня, която се бе впуснала в опасно приключение. Бе настъпил моментът тя да научи, че бракът, за който претендира, не се свежда до общо съжителство под един покрив.