Леони го изгледа с необичайно покорно изражение и като взе порцелановата каничка, предложи с най-пленителния си глас.
— Още малко кафе?
И преди Клод да успее да отгатне намеренията й, тя изля цялото съдържание на каната върху елегантната бяла нощница на дядо си.
Клод избълва поредица ругатни, като заекваше от ярост. Но Леони вече се бе измъкнала от стаята с подигравателна усмивка.
Втора глава
Дори най-небрежният наблюдател би могъл да потвърди, без да се излъже, че разположеното на Мисисипи имение Боньор3 принадлежи на богат човек. От двете страни на широката алея, която водеше до величествената къща, се издигаха стара дъбове. Клоните им почти се допираха, а върховете им се протягаха към небето. Червеникавата пръст бе грижливо изравнена. Между масивните стволове, обрасли с мъх, зеленееха добре поддържани тревни площи. Всичко показваше, че собственикът отделя цяло богатство за поддръжката на парка си.
Алеята завършваше с кръгла площадка, оградена с магнолии. Зад нея се извисяваше резиденцията със своите мраморни колони, подсилени с малки арки в четирите ъгъла. Бледозелените стени приятно контрастираха на тъмнозелените капаци, предпазващи големите прозорци. От едната страна на къщата водопад бледо-лилави глицинии се спускаше от горния етаж до земята. От висотата на островърхия покрив до широките бели стъпала пред входа Боньор олицетворяваше самото изящество и съвършенство.
Вътрешността на къщата по нищо не отстъпваше на външния й вид. Всяка стая носеше отпечатъка на богатство и изящен вкус: ориенталски килими, мебели от скъпо дърво, гоблени. А Морган Слейд — наследникът на цялото това великолепие — като че ли не обръщаше внимание на заобикалящата го красота. Защото бе роден тук и бе прекарал в тази обстановка по голямата част от своите двадесет и седем години.
Тази сутрин, през юни хиляда седемстотин деветдесет и девета година, той четеше писмото на чичо си от Англия. Лека бръчка проряза гладкото му чело. Срещу него седеше по-малкият му брат Доминик, който забеляза гримасата му и попита:
— Неприятности ли, Морган? Войната не върви добре за Англия?
Скулестото лице на Морган се проясни.
— Не по-зле, отколкото можеше да се предвиди — отговори той. — Адмирал Нелсън е победител по море, но на суша нещата не вървят добре. Наполеон4 е заложил на изкуството си във внезапните нападения. Все пак чичо се надява, че Англия ще се измъкне. Възможността от нашествие за момента изглежда отдалечена.
— Тогава защо е това загрижено чело?
Морган въздъхна. Знаеше, че Доминик няма да го остави на мира с въпросите си, докато любопитството му не бъде задоволено.
— Според писмото на чичо е очевидно, че нашият забележителен братовчед Ашли му създава нови грижи.
Робърт, вторият от тримата братя, рязко вдигна глава. Също като Морган той бе учил в колежа Хароу в Англия и знаеше от какво естество са грижите, които Ашли би могъл да създаде. Затова попита с присъщото си спокойствие:
— Жени, хазарт, пиене… или и трите?
Морган избухна в смях и в сините му очи затанцуваха закачливи пламъчета:
— И трите! На всичко отгоре достойният ни братовчед вече не е в Англия и явно е слязъл по нашите брегове!
— Господи! Да не вземе да се домъкне тук! — възкликна Робърт, като се сети за скандалите, които Ашли предизвикваше навсякъде, където се появеше. — Въпреки всичко се надявах да прояви достатъчно здрав разум и да остави поне океан разстояние между вас двамата. Особено след като му даде този урок… Когато откри, че е подправил подписа ти и се е представил с името ти, за да съблазни момичето от страноприемницата, ти го заплаши, че ще му пръснеш мозъка, ако отново се изпречи на пътя ти. Всеки предпазлив човек би се вслушал в подобно предупреждение.
Морган вдигна рамене.
— Предпазливостта е последното нещо, което можеш да очакваш от Ашли. Но не се тревожи. Боб — той ще се озове на борда на първия кораб, отплаващ за Англия. Ще се погрижа за това, можеш да бъдеш сигурен. Впрочем за същото ме моли и чичо. Явно са се спречкали сериозно за дълговете му на комар и развратния му живот. Чичо го е изхвърлил… за пореден път. Сега се е успокоил и ме моли да го открия и да го изпратя обратно в родината.
Тримата млади мъже си размениха съучастнически погледи. Изпитваха еднакво съчувствие към чичо си, барон дьо Тривелиън — бащата на подлия им братовчед. Приликата между тримата братя бе поразителна — еднакви черни коси, наследени от майка им; същата енергична брадичка, каквато имаше баща им; дебели вежди; дълбоко хлътнали в орбитите очи. Но докато на двамата по-големи братя те бяха сини, тези на Доминик бяха стоманеносиви.