Нервите му бяха опънати до скъсване. Леони се виеше като лиана под милувките му. И когато тя помисли, че не може да издържа повече, усети нещо изключително, сякаш тялото й експлодира от наслада, и тя не успя да сдържи стенанието си.
Всичко, което ставаше с нея, я прикова неподвижно на тревата. Очите й бяха вперени в лицето на Морган.
Устните й бяха полуотворени, а изписаното върху лицето й блаженство събуди страстта на мъжа. Бе невъзможно да се сдържа повече. Той се плъзна върху нея и разтвори коленете й със своите. Когато навлезе дълбоко в нея, той обхвана с ръце кръста й, за да може да я притисне още по-плътно до тялото си. И телата им се сляха. Въпреки обърканите си усещания Леони отново почувства събуждането на сетивата си. Загубен в света на първичната си природа, Морган изпитваше необходимостта да освободи тъй дълго сдържаното удовлетворение, което го завладяваше със силата на приливна вълна. Когато Леони потръпна конвулсивно, той ускори движенията си и на свой ред се потопи в сладострастния екстаз.
Те лежаха един до друг на полянката. Времето бе спряло. Водите на рекичката блещукаха на слънчевата светлина, която се процеждаше между клоните. Леони се взираше в лицето на Морган — още зашеметена, все едно го виждаше за първи път.
И внезапно тя си даде сметка, че се е влюбила в своя съпруг.
Шестнадесета глава
Леони прекара останалата част от следобеда като в сън. Спомняше си смътно, че Морган я занесе до реката и я изкъпа в живителната вода. После й помогна да се облече, ръцете му бяха ласкави. Леони измина обратния път в транс. Седеше пред Морган на прекрасния жребец и усещаше ръката му около кръста си, устните му върху своите. Цялата случка приемаше нереални измерения.
По-късно тя се усамоти в стаята си и разгледа голото си тяло в огледалото. Учудваше се, че не открива никаква видима промяна, издаваща метаморфозата, която бе претърпяла в прегръдките на съпруга си. Тя вече бе познала мъжката страст, веднъж в живота си, и все пак не бе подготвена за изтънченото удоволствие, което й бе донесъл днешният ден. Ответът на собственото й тяло я смайваше дори повече от откритието, че е влюбена в Морган Слейд.
Меднорусите коси се спускаха на вълни по раменете й, а една дълга къдрица покриваше отчасти едната й гърда. При спомена, че устните на Морган бяха поемали връхчетата на гърдите й, Леони се изчерви. Тя свенливо ги погали и осъзна копринената мекота на кожата си. Попита се дали Морган би я пожелал отново и странна топлина заля слабините й. Откри, че единствено мисълта за Морган предизвиква бурна реакция: гореща вълна обля тялото й, а гърдите й се втвърдиха.
Внезапно тя се засрами от усещанията си и припряно навлече бледолилавата рокля, която носеше вечерта на годежния бал. Ограниченият й гардероб започваше да бие на очи. Средствата, с които прикриваше факта, че носи една и съща рокля всеки ден, не можеха да бъдат безкрайни. Ивет бе в същото положение. Колкото и, да сменяха шала или аксесоара, това не можеше да заблуждава дълго.
Леони никога не бе полагала особени грижи за облеклото си, но тази вечер, докато се приготвяше за вечерята, а и за срещата с Морган, тя горчиво съжаляваше, че няма никакъв елегантен тоалет. Нито една от всекидневните й рокли не бе подходяща, а никога не прояви желание да облече повторно сватбената си рокля. Ивет също не пожела да я приеме. И в резултат розовата копринена рокля висеше в дъното на гардероба.
Обикновено Мърси се опитваше да помага на Леони при обличането. Но тя винаги се бе оправяла сама, включително и с някои сложни подробности. Сега се забавляваше при мисълта, че разполага с камериерка, чиято единствена задача се свежда до проверката дали нейната господарка е облечена подобаващо. А като се вземе предвид съдържанието на гардероба й, Леони считаше подобно нещо за абсурдно. Като че ли имаше възможност да избира какво да облече за вечеря. Впрочем тази вечер тя дори не изчака Мърси и се облече без помощта й. Когато младата камериерка влезе, Леони разресваше косата си.
Мърси укорително изгледа бледолилавата рокля, но не попита, както обикновено, защо тя упорито пренебрегва роклята от розова коприна. Само обидено я упрекна, че не я е изчакала. И предрече най-големите бедствия за млади жени, които се инатят и не следват напътствията на преданите камериерки. Леони й се усмихна, изпрати й въздушна целувка и изскочи от тоалетната стая.
Часът за вечеря още не бе настъпил и Леони излезе на верандата. Замечтано впери поглед в тревата, подрязана неотдавна, и в добре поддържаната градина, на Малкия Боньор. Обхвана я внезапна носталгия. Пред очите й изплува паркът на замъка Сент-Андре, които приличаше на джунгла с избуелите бурени, сечищата и дърветата със сплетени клони. Малкия Боньор бе всичко, което една жена можеше да си пожелае, и все пак Леони често съжаляваше за своето западнало имение. Може би тачи вечер не случайно носталгията бе по-силна от всякога.