Замъкът Сент-Андре бе нейната крепостна стена срещу останалата част от света. В дните на лишения и несигурност той й бе дарил необходимите мир и утеха. А точно тази вечер тя би дала всичко, за да си бъде у дома, в обстановката на своето минало, за да си припомни коя е и какво я накара да предприеме пътуването до Начес.
Да, не бе от любов, нито от стремеж да сподели живота на семейство Слейд. Ден след ден тя се усещаше потисната и това чувство я безпокоеше почти толкова, колкото и увлечението й към Морган Слейд.
В съзнанието й се редуваха объркани мисли и безредни картини. Морган… Джъстин… замъкът Сент-Андре… нейната зестра… Как можа дори за миг да забрави истинската цел на своето пътуване?
Замъкът Сент-Андре бе нейното бащино огнище, наследството на Джъстин. Тази зестра бе възможността да възвърнат собствеността си, да придадат на тяхното имение предишното великолепие, да го превърнат в цветуща плантация, може би дори по-красива и от Боньор.
Но как ще успее да се освободи от мъжа, който започваше да означава толкова много за нея? Трябваше също да се съобразява и с чувствата на Джъстин — нарастващата обич, която детето засвидетелстваше на този, когото смяташе за свой баща. Леони започна да се измъчва от угризения… Никога не трябваше да лъже своя син.
Какво тогава може да направи? Тя никога не би приела да се отнасят с Джъстин като с копеле.
Леони се усещаше обезоръжена, откакто живееше под един покрив с Морган. Привързаността, която той показваше към сина й, изглеждаше искрена. Нейните слуги бяха напълно завладяни от личността му и дори Ивет му се възхищаваше. Леони също мислеше, че чарът му е неотразим. Харесваше игривото пламъче, което танцуваше в сините му очи, звънът на смеха му, когато си играеше с Джъстин и учтивостта, с която се отнасяше към всички.
Несъмнено той бе много различен от човека, за когото се бе омъжила и точно тази разлика я тревожеше. Този Морган й харесваше, може би дори започваше да се влюбва в него… А типът, с който се бе запознала в Ню Орлиънс, заслужаваше единствено презрението й.
Леони прие обяснението за неговия опит да отрече познанството им на бала. Но тази история с развода, която той съчини, подхранваше подозренията й. Дори при положение, че той бе повярвал, че е разведен, защо не бе върнал зестрата й? Тя се съмняваше, че в паметта му се е появило бяло петно. И защо той се бе съгласил да подслони в дома си не само детето, след като знаеше със сигурност, че не е негов баща, но и всички прислужници на Леони?
Бяха се договорили недвусмислено да не изискват нищо един от друг. И все пак всички бяха настанени в дома му и получаваха неговото щедро гостоприемство. А Морган Слейд от Ню Орлиънс никога не й бе правил впечатление на щедър човек.
Освен всички въпроси, които си задаваше, Леони особено се терзаеше от още една загадка: случката от този следобед наистина ли бе променила положението? Дали от обикновено споразумение техният брак се бе превърнал в свършен факт? А Джъстин! Рано или късно Морган щеше да потърси истината. А зестрата й? Трябваше ли да му я остави и да се примири с неговата издръжка?
Не, Леони прекалено дълго бе живяла според собствените си разбирания, за да успее да се откаже от своята независимост. Въпросът бе по-скоро принципен, отколкото финансов. Наистина, ако тя имаше деца от Морган, като техен баща той щеше да поеме осигуряването на бъдещето им. Но бъдещето на Джъстин бе нейно задължение.
Мисълта, че може да носи детето на Морган, я разнежи. Внезапно тя осъзна, че разсъждава върху възможността да живее в Начес като законна съпруга на Морган Слейд.
Леони реши да поговори с Морган за тази история със зестрата и да му обясни защо се нуждае от парите възможно най-рано. Съдбовната дата първи юли бе след по-малко от месец и Морис дьо Ла Фонтен със сигурност нямаше да отложи и с ден погасяването на дълга й.
Решението я задоволи. Леони предварително се опияни от удоволствието да види съпруга си, влезе в къщата и се отправи към трапезарията.
Робърт и Доминик им бяха дошли на гости и вечерта беше приятна. Въпреки оживения разговор между тримата братя погледът на Морган непрекъснато търсеше Леони, като привлечен от магнит. Той отново усещаше вкуса на устните й, мекотата на кожата й, топлината на тялото й… Но спомените му не бяха единствено чувствени. Виждаше пак как тя играе с Джъстин, с вдигнати поли, обляна от светлина. Започваше да се пита дали не забравя причините, които го накараха да подготви тази комедия.