От пръв поглед най-забележителен бе Морган. Беше с по-блестящи очи, по-тъмен загар, по-издадени скули, по-извит нос, по-плътни устни. Робърт бе най-красивият. Той имаше толкова правилни черти, че една негова почитателно го бе сравнила с гръцки бог. Но вместо да го ласкаят, тези комплименти го смущаваха, защото бе свенлив и сдържан.
Доминик също бе изтънчен като братята си, но лицето му още пазеше сладникавостта на юношеството. Той никога нямаше да бъде толкова красив като Робърт. Но въпреки това усмивката му бе присмехулна, а в очите му блестяха дяволити пламъчета, което го правеше особено привлекателен за противоположния пол.
Освен тримата братя семейство Слейд включваше още двама сина-близнаци — Александър и Касандър и една дъщеря — Алисия, която бе омъжена за плантатор от Тенеси.
По всичко личеше, че съдбата често е била благосклонна към семейството. И все пак не ги бе пощадила. Преди три години деветнадесетгодишният Андре бе убит на дуел, а една година по-рано дванадесетгодишната Мария бе починала от малария. И най-накрая се стовари злополучният брак на Морган.
Тримата братя станаха като един, за да поздравят майка си, докато облеченият в бяло чернокож майордом преместваше към нея стол. Въпреки четиридесет и петте си години Ноел Слейд бе много красива жена. Наистина доста закръглена, но след осемте раждания това бе съвсем нормално. Тя бе олицетворение на креолската красота от Ню Орлиънс — копринена кожа, златист тен, кестеняви очи и усмихнато лице, обкръжено с къдрави, черни като абанос коси. Семейството бе всичко за нея. Ноел Слейд не би се поколебала да убие всеки, който би могъл да причини и най-малката неприятност на съпруга й или на някое от децата й. За щастие — или може би за нещастие — всичките й синове бяха наследили тези качества. Семейство Слейд бе изключително сплотено. И самохвалкото, принудил Андре да се дуелира, бързо получи заслуженото си. Двадесет и четири часа по-късно той се озова пред неумолимия Морган на същото място, където умря Андре. И не го напусна жив.
Ноел тъкмо започваше закуската си, когато главата на семейството влезе. Петдесет и четири годишен, Матю Слейд бе едър, пъргав мъж е кестеняви коси, в които се прокрадваха сребърни нишки.
Докато баща му бе зает с мазането на препечените филийки с масло, Доминик, който винаги бързаше да съобщи новините, изтърси:
— Ашли е в Америка, татко. И Морган ще го изпраща обратно с първия кораб, който заминава за Англия.
Ноел почервеня от гняв, когато чу името на Ашли.
— Тази свиня! — извика тя с учудваща пламенност. — Само да можеше някой да му пръсне мозъка… поне брат му ще го наследи!
Морган зловещо се усмихна:
— Ако го пожелаете, майко, аз съм на вашите услуги.
Думите му бяха учтиви, но в тона, с който бяха изречени, имаше нещо обезпокоително. Ноел изпитателно го погледна. Някога тя отгатваше и най-съкровените му мисли, споделяше мечтите му, защото въпреки силния си характер Морган бе нежно момче — особено с жените. Но след трагичната смърт на неговия брат той се бе променил до неузнаваемост.
След закуската Ноел се оттегли в малка стая, чиито прозорци гледаха към полята, засяти с памук. Мислите й се насочиха към най-големия й син.
„Той е толкова недоверчив, толкова коравосърдечен, така се отдалечи от нас — тъжно разсъждаваше тя. — Може да се каже, че е издигнал пред себе си бариера — да се пази от жените, дори и от мен“. Лицето й замръзна и придоби наистина жестоко изражение. „Тази Стефани! Бих я убила, ако не бе мъртва. Как можа да разбие така сърцето му, да го опозори, да отвлече детето му и да му вдъхне такова недоверие към всички жени!“
Тя си припомни деня, когато сияещият Морган бе дошъл да й съобщи, че Стефани дю Боаз е приела предложението му. Ноел бе посрещнала новината доста сдържано. Считаше, че и двамата са прекалено млади — Стефани бе на осемнадесет години, а Морган — двадесетгодишен. Ноел се опасяваше, че Стефани е пленена по-скоро от богатството на Морган, отколкото от личността му, Въпреки доброто си потекло семейство дьо Боаз бяха бедни, а всеки в Начес знаеше, че момичетата трябва да се омъжат за богат мъж. Стефани бе очарователна и в началото изглеждаше нежна и влюбена. Сигурно Морган бе запленен от ангелската й красота и огромните й зелени очи. Бе неспособен да й откаже каквото и да е.
Би трябвало младата двойка да бъде щастлива. Година след сватбата се роди хубаво момченце. Спомняйки си за внука си Филип, Ноел усети как гърлото й се свива. „Господи! Няма ли един ден страданието да отмине! — запита се тя. — Дали зад студената маска и Морган не страда така?“ Ноел бе убедена в това. Често бе забелязвала по лицето му пробягваща остра болка, която разкривяваше чертите му. Тогава тя се досещаше, че той мисли за сина си. Обожаваше детето. Колко пъти го бе виждала да захвърля всички условности на възрастните и да играе с Филип като хлапак…