— Не знам. Единствено усещам, че съм щастлив тук… Щастлив съм и че малката лъжкиня — моята скъпа съпруга — не се е изпарила, докато ме е нямало.
— Не мисля, че има възможност да избяга — отбеляза Доминик. — Готов съм да се обзаложа, че щеше да си замине въпреки всичките ми усилия да я задържа, но явно е дала и последния си цент, за да стигне дотук.
Морган отпи глътка от уискито си.
— Откъде знаеш, че е изхарчила всичките си пари за това пътуване? — усъмни се той. — Сигурен ли си, че всички идват от Ню Орлиънс? Това все пак е нейно твърдение.
— Морган, може би ще решиш, че съм непостоянен, но понякога вярвам на историята й, или поне на част от нея. Всичко е толкова объркано, че знам какво да мисля… Ти твърдиш, че не си се женил за нея и аз съм сигурен в това. Но от друга страна вярвам, че за някои неща тя казва истината…
— Например?
— Ами например за тази стара занемарена плантация. Обърна ли по-специално внимание на дрехите и на ръцете й, преди да тръгнеш?
Морган се помъчи да си спомни тоалетите на Леони. Те явно бяха износени и тя не ги сменяше често.
— Пфу! — възрази той. — Дрехите не са важни. Тя е прекалено обиграна, за да облече нещо друго освен стари парцали… Особено ако държи да е убедителна. Колкото до ръцете — не, не съм обърнал внимание… Обикновено не се интересувам от женските ръце… Има толкова по-интересни…
— Добре. Обикновено и аз не забелязвам ръцете им. Но този път постъпих различно. И ако си бе направил труда да се вгледаш в нейните, преди да предприемеш това пътуване, щеше да установиш, че кожата им е ужасно загрубяла. Сигурен съм. Сега вече мазолите не се виждат толкова ясно, но преди бе по-лесно да направиш извода, че тя е работила на полето. Между другото, когато татко говореше за посевите и нивите, тя не изпитваше досада и следеше с интерес думите му. Никоя от жените, които познавам, включително и мама, няма понятие от земеделие. А Леони разбира! Дори даде на татко някои идеи за редуване на културите, които го заинтересуваха. Разбирам, че е измамничка, но мисля, че наистина е, правила това, което казва.
Морган продължително се замисли, преди да отговори.
— И все пак не можеш да отречеш, че единствената й цел са парите?
— Аз не го отричам! Но не съм сигурен, че се стреми към тях от алчност. Когато й съобщих, че може би ще се върнеш след месец, тя наистина се изплаши. Не защото ти не си й дал пари, а защото няма да ги получи навреме, за да спаси замъка си Сент-Андре.
— Да го спаси ли? Мислех, че имението вече е загубено… Или е променила версията?
— По-скоро ми се струва, че изложи по-подробно фактите. Изглежда е сключила сделка с един от старите си съседи — заем срещу имението. След смъртта му неговият наследник е изискал погасяване на дълга й. Освен замъка тя не притежава нищо и тази стара постройка й е скъпа. Питам се как бих реагирал аз, ако Боньор попадне в ръцете на чужд човек…
— Няма доказателства, че тя казва истината. Дом…
— Не твърдя, че тя не се опитва да измъкне пари от теб — отговори Доминик. — Просто съществува вероятността тя да не е толкова алчна, колкото изглежда на пръв поглед.
— Може и да си прав — съгласи се Морган. — Възможно е историята да е вярна наполовина. Ето защо е толкова трудно да я хвана в явно противоречие и да докажа, че лъже.
— Но ако приемем, че не всичките й думи са лъжа, то нашата задача ще се опрости, нали? Поне ще можем да започнем отнякъде.
— По дяволите! Нямам представа! Може би да, може би не. Ще замина за Ню Орлиънс. Той е в началото на цялата история и там трябва да се търси разрешението на загадката. И без това тъна в неяснота. На практика разкарването до Батон Руж бе безсмислено…
Вратата на кабинета се отвори. Личфилд влезе и постави между тях огромен поднос със сандвичи. Морган го погледна с признателност.
— Личфилд, казвал ли съм ви някога, че бих продал и последния си жребец, но няма да ви оставя да ме напуснете?
— Често, господине! Но само когато сте здравата нарязан…
Той излезе с достойнство, а зад гърба му се разнесе невъздържаният смях на двамата братя.
— Разбирам защо толкова го превъзнасяш — най-после продума Доминик. — Но лично мен ме плаши.
— Въпрос на навик! — заяви Морган. — Във всеки случай наистина не мога да се лиша от него. Но още не си ми казал защо спиш в кабинета ми?
Деветнадесета глава
— Тъкмо бях започнал да ти разказвам… Така… Мама искаше да се преместя тук заради крадците — започна Доминик. — Само че Леони беше против. И за да задоволя прищевките и на двете, аз се промъквах тук, когато всички са легнали, и дремех до сутринта, преди да се прибера в Боньор. Между другото съм страшно доволен, че се върна. Започвах да не си доспивам. Впрочем Леони скоро щеше да открие тактиката ми и тогава не бих дал много за кожата си…