Клод Сент-Андре бил уважаван човек, въпреки че към края на живота си доста западнал. Изглежда след смъртта на сина си той е пропилял богатството, което сигурно е било значително. Повечето хора, които разпитвах, явно изпитваха ужас от финансовото състояние, в което е оставил Леони. Тя е могла да продължи да притежава плантацията единствено благодарение на смелостта и силата на волята си. За нещастие след смъртта на стария Етиен дьо Ла Фонтен, неговият син Морис е изискал незабавно погасяване на заема, даден на Леони от баща му. Това я е накарало да изостави имението.
Някои намекнаха, че Морис на драго сърце би забравил задължението на Леони, ако тя била по-благосклонна към чара му. А като се има предвид, че тя твърдяла, че е семейна, очевидно намеренията на горепосочения Морис не си били съвсем почтени.
Ето всичко, което успях да науча и сигурно сведенията ми потвърждават думите на твоята Леони. Във всеки случай не открих никакво доказателство за противното. Сигурен ли си, че не си се женил за нея? Естествено, това е шега, приятелю!
Що се отнася до съществуването на някакъв друг мъж — като изключим Морис дьо Ла Фонтен — също не открих нищо. Изглежда тя е водила изключително затворен живот в замъка Сент-Андре. Ходела до Ню Орлиънс един или два пъти годишно и никой не е чувал за нейни авантюри, което не означава, че не е имала. Просто аз не успях да разбера. Някои хора вярват, че тя е измислила тази история със сватбата, за да даде име на сина си. В действителност никой никога не е виждал съпруга на Леони и той явно никога не е стъпвал в замъка Сент-Андре. Това най-малкото е странно.
Писмото на Джейсън не съдържаше нищо ново относно Леони. Морган бе разочарован, но не особено изненадан. Човекът, способен да измисли толкова хитър план, сигурно бе предвидил всичко. Но Морган бе хранил надеждата, че Джейсън ще открие някакво противоречие, което би му дало някаква насока.
Внезапно той си даде сметка за присъствието на Личфилд и високо заяви.
— Джейсън не ми съобщава нищо ново. Писмото му потвърждава по-голямата част от изявленията на Леони.
— Тогава какво ще правите, господарю? Ще й дадете ли парите?
— Мислих и за тази възможност — призна Морган, — но какъв ли тогава ще е следващият й ход?
— Може би трябва да се престорите, че сте готов да отстъпите?
— Може би, но се съмнявам, че малката вещица ще ми повярва, ако заявя изведнъж, че приемам. Доста енергично изразих мнението си но този въпрос и един толкова рязък завой в поведението ми няма да бъде правдоподобен.
— И тогава?
— Дявол да ме вземе, ако знам какво да правя! Тя ме води направо за носа… поне засега! Във всеки случай гази вечер няма да взимам никакви решения, така че можете да си лягате. Напълно съм способен да се съблека и да си легна сам!
Той дълго стоя в средата на стаята с поглед, вперен в писмото. В крайна сметка то не му донесе никакво решение и дори го обърка още повече.
„Въпреки всичко аз знам, че не съм се женил за нея!“ — повтаряше си като курдисан Морган.
А всичко доказваше противното. Морган започваше да се съмнява в себе си. Дали някоя вечер се бе напил до такава степен, че да не знае какво прави? Леони казваше ли истината? Може би той не си спомняше какво се е случило, защото е бил мъртвопиян? Това бе единственото обяснение, което му хрумваше, но то въобще не го удовлетворяваше. Той не си спомняше някога да се е напивал до такава стенен, че да не си дава сметка за действията си.
Внезапно изпита желание да види документа, за който бе споменала Леони и решително се отправи към вратата.
Леони още не бе легнала. Докато Мърси я преобличаше във великолепна нощница от жълта коприна, украсена с дантели, тя напълно се разсъни. Мърси току-що бе започнала да разресва косите й, когато Леони забеляза куп дрехи на фотьойла. Позна старата си рокля от жълт лен най-отгоре и смръщи вежди.
— Какво ще правиш с тези вехтории? — попита тя.
— Ще ги изгоря. Жените, които работят на полето, са по-добре облечени, отколкото бяхте вие. Сега имате всички тези красиви дрехи и няма защо да пазите дрипите.
Леони понечи да възрази, но после проумя, че е смешно да се инати. Вдигна рамене и промърмори примирено.
— Сигурно си права. Всичко ли е там?
О, не, м’дам. Оставих бледолилавата рокля и тази от розовата коприна… Още могат да се носят…
Леони изпитваше почти необяснима омраза към сватбената си рокля, така че бурно се възпротиви.
— Не и розовата! — извика тя. — Трябва да я изгориш с другите!