Добре, не отричам, че с него ми беше скучно и че често го мамех с други. Но това съвсем не е основание някоя друга да отиде да скучае с него и да започне да го мами.
Затова заложих всичко на карта. На пощенска картичка. Написах: «Хонка, ти си моят живот! Върни се при мен и никога няма да съжаляваш, че си го сторил! Завинаги твоя, твоята Кукличка.»
Пуснах писмото в кутията към два часа през нощта. Пишеше, че писмата се събират в седем сутринта.
В два и двайсет ми стана ясно, че съм най-голямата жива глупачка на света.
Какво направих!?
Какво!?
Когато около полунощ температурите останат по-високи от двайсет и два градуса, жените са склонни да вършат неща, които никога не биха сторили при петнайсет градуса. Горещината размътва мозъка. Изобщо не се учудвам, че в южните страни на Европа броят на завършващите висше образование е много по-малък отколкото в студените и дъждовни региони на континента. Живея в Хамбург и не съм свикнала с подобни високи температури. Изобщо не исках да си връщам Хонка! В никакъв случай! Най-вероятно от гадната си любов към истината той ще покаже пощенската картичка на своята аптекарска джофра. Добричкият той! Що да сторя?
Нахлузих горнището от анцуга си, който иначе обличам само зимно време, когато по тъмно излизам за джогинг, и се върнах при пощенската кутия на мъката си.
Десетина минути се опитвах да уловя проклетата картичка. Едва не си счупих ръката. Дори в един момент се уплаших, че ще ми се наложи до седем сутринта, когато дойдат да приберат писмата, да стоя с ръка, пъхната в кутията. Към два и четирийсет ме обхвана ужасяващо отчаяние. Вече бях готова на всичко. Изтичах до къщи и за три минути приготвих саморъчно направен експлозив: вестник «Билд» плюс спирт за горене. Напоих обилно хартията, напъхах я в пощенската кутия и хвърлих вътре запалена клечка кибрит.
Нищо не последва.
Двайсет и едно.
Двайсет и две.
Двайсет и три.
Обезпокоена погледнах през процепа на кутията, който точно в този момент избълва кълба пушек. Гъсто следвани от огън.
Сетих се за «Последните дни на Помпей» и си казах, че би било крайно неприятно да изгубя живота си благодарение на експлодираща пощенска кутия. Подуших изгорелите си вежди, усетих вкуса на сажди на горната си устна, започнах да подскачам панически около пушещата кутия, като в същото време се заклевах да не разказвам никому, дори и на най-близката си приятелка Ибо, за тази глупост. Ама наистина. Някои са хвърляли съвсем безкористно коктейли «Молотов» срещу сградата на «Шпрингер». А аз? Трябва ли да разкажа на децата си, че изпълнена с храброст съм бомбардирала пощенска кутия, в която преди това съм пуснала безмозъчната си картичка? По-добре не.
«Сърцето на всяка жена е дълбок океан, пълен с тайни.»
Това казва Глория Стюард като старата Роуз от «Титаник», преди да хвърли колието си в морето.
По същия начин и аз ще запазя дълбоко в себе си моята тайна за пощенската кутия, ще я пусна в дълбините на моето сърце-океан.
Но оттук нататък пощенската кутия не спря да дими. Изведнъж, предизвикана от нещо, аз се обърнах — и се срещнах със съдбата си.
5:45
— Хе, как си, шишкава Марпъл — казах аз и както всяка сутрин, като я видя, настроението ми мигновено се подобрява.
Идва все още сънена по коридора към мен, взимам я под мишница и я занасям в банята. Тя стене като третокласна курва, която лъже, че получава оргазъм.
Филип строго ми е забранил да оставям Марпъл в банята. Не било хигиенично! Естествено, няма право и да се качва на леглото. Не гледа с добро око и когато тя се мотае из кухнята. Но днес за мен е удоволствие да зачеркна всичките му изисквания. Преди окончателно да си тръгна, ще пусна в тоалетната чиния няколко памучета, няма да върна маслото в хладилника, ще се поразходя два-три пъти напред-назад с високите си тънки токчета по току-що излъскания паркет и ще надробя трохи от любимите си бисквитки между възглавниците на канапето.
Все пак много по-добре се чувства човек, като знае, че оставя следи в живота на другите хора.
Внимателно слагам Марпъл върху голямата плоскост за миене в банята и двете заедно поглеждаме в огледалото.