Откакто се помня, хората ме наричат «кукла». Причината е в баба ми Амели Чупик.
Майка ми е искала да достави особена радост на майка си, кръщавайки дъщеря си с името Амели. Ужасно име, няма никакво съмнение, и баба Амели Чупик също така го е възприела.
Когато ме е зърнала за първи път, избухнала в неудържим смях. Врещяла съм като набучена на кол, трябва да съм била много мъничка, много кльощава и надарена с буйна грива. При всички случаи съм изглеждала доста странно и смешно, но въпреки това майка ми страшно се обидила, тъй като по принцип майките не понасят някой да се смее при вида на бебето им. Същата чувствителност демонстрират мъжете по отношение на гениталиите им и жените, що се отнася до новата им прическа.
Във всеки случай Амели Чупик се пошегувала с косата ми: «Някои още не са дошли на тоя свят и вече трябва да ходят на фризьор!», с набръчканата ми кожа: «О, небеса, това дете изглежда по-старо и от мен!», и накрая рекла: «И освен това, кукличката ми, и аз да имах такова глупаво име, и аз щях да крещя като набучена на кол.»
Според преданието след тези й думи мигновено съм спряла да врещя. От този момент нататък аз се превърнах в «Кукличка». Майка ми продължаваше да ме нарича Амели, когато отказвах да разчистя масата или пък ме хващаше с цигара в градинската беседка.
И така, казвам се Кукличка, и изглеждам по този начин. Така, сякаш ще се засмея, ако ме натиснат по корема или автоматично ще си затворя очите, ако ме сложат да легна по гръб.
Филип смята, че трябва да отида да работя в комисията за разкриване на убийци или пък да стана репортерка в жълтата преса. Трябвало просто достатъчно дълго да гледам заподозрените, докато те почнат да си признават къде са скрили частите от труповете или с коя жена по погрешка имат извънбрачно дете. За щастие обаче имам професия, от която съм много доволна.
Изборът ми на професия бе пълна случайност и винаги ми става мило на сърцето, като се сетя как се случи.
Беше преди пет години, когато също съвсем случайно се запознах с Ибо. Цялото име на Ибо звучи така — Ингеборг Химелрайх[15], тя е с две глави по-висока от мен, има къса руса коса, мощна фигура, чепат характер и искрящи сини очи, каквито никога дотогава не бях виждала. Може да участва в реклама за цветни контактни лещи, без да носи цветни контактни лещи.
Харесахме се от пръв поглед. Разлях кафе върху блузата й, при което тя зарадвана рече:
— Най-после едно човешко същество в това така скучно заведение.
Ингеборг Химелрайх беше икономистка и три дена по-рано бе започнала работа в счетоводството на «Подови настилки „Солдеман“», най-големият производител за подови настилки в Хамбург. От една година работех там и всеки ден търсех някакво предизвикателство, без да знам защо.
Учила съм вътрешна декорация, след това записах, но не изкарах до края графичен дизайн, после се хванах с немска филология, накрая история на изкуството, от която се отказах след три семестъра. Няколко месеца правех корици на дисковете на ъндърграунд-групи. На двайсет и шест години реших, че е време да изкарвам пари и приех предложението на Солдеман да правя дизайна на подовите настилки.
Искам да кажа що за идиот е този, който прави дизайн на подови настилки? През целия си живот досега не съм се срамувала така, както тогава, когато вечер на парти ме попиха с какво се занимавам професионално. Към това ще добавя, че аз лично предпочитам паркета.
За разлика от мен Ингеборг Химелрайх не прие да се чувства нещастна в «Подови настилки „Солдеман“». За нея счетоводството на това предприятие се оказа толкова досадна и скучна работа, че само три месеца след назначението си тя поиска среща със Солдеман младши, влезе в офиса му, остави молбата си за напускане на бюрото му и каза:
— Съжалявам, господин Солдеман, но вие не издържахте изпитателния срок.
И до днес завиждам на Ибо за това й представление. Обичам подобен род велики изцепки — за съжаление те ми се удават много рядко.
В деня, в който Ибо обяви напускането си, аз напуснах офиса заедно с нея, мрънкайки нещо за женските мъки, след което седнахме в бара в «Алстер парк»[16]. Ингеборг Химелрайх и Кукличката Щурм се насвяткаха още в късния следобед. Естествено, с шампанско. Вьов Клико[17]. В малки бутилки. Седемнайсет на брой. Ибо каза, че винаги е мечтала за това — като доброволна безработна да порка шампанско от малки бутилки под масата. Накрая се чукахме за наздравица направо с бутилките и викахме на висок глас: «Няма нищо по-ниско от подовите настилки!»