С ето такива неща никак не умеят да се справят. Може и да намират за забавно да наблюдават другите при емоционални изблици, обаче смятат, че спонтанните позитивни вълнения не са подходящи за тях. Ако и да става дума за големи спортни събития като неочаквана победа на националния отбор по футбол. Филип винаги е казвал: «Кукличке, помисли, ако двамата бяхме така емоционални, каквато си ти, какво щеше да остане от покъщнината ни?»
Филип е много по-разумен от мен. Принадлежи към породата мъже — това го забелязах много бързо, — които обичат сами да преживяват проблемите си.
За разлика от мен. Аз почти нищо не преживявам сама. Просто не съм този тип. Когато ми се случи нещо, след това искам да го разкажа. Ако нищо не ми се случи, пак искам да го разкажа. Ако ми е криво, искам да натоваря с мъката си колкото е възможно повече хора. Когато нещо ме боли, най-доброто лекарство е вниманието, което ще ми бъде обърнато. Чувствам ли се радостна, не търпя никакво мръщене около мен. Когато имам някакъв проблем, всички наоколо трябва да участват в търсенето на изход. Като при големите преследвания — колкото повече кучета душат следите, толкова по-бързо ще бъде заловен злосторникът.
При Филип е точно обратното — колкото повече нещо бушува в душата му, толкова по-малко говори. Той с удоволствие потъва в дълбок размисъл, взима странни решения, страда мълчаливо, след което ме обвинява — което е пълен абсурд — в липса на съпричастие.
«Ти се занимаваш само със себе си», опита той съвсем наскоро отново да ме обиди. Цялата вечер възбудено бях разказвала разни интересни случки с постоянните гости в кафе «Царството небесно» и в унесеността си забравих да попитам как е минала важната среща в съда, на която е бил Филип.
Признавам, преди няколко седмици той бе споменал, че е много важно за кариерата му Ирис Бербен[23] да спечели делото срещу фризьора си. Той я бил така накъдрил, че заприличала на Майкъл Джексън, когато той още пееше в «Джексън файв». След което тя не посмяла да се появи на раздаване на телевизионни награди, въпреки че била от печелившите и призът бил връчен на Ханелоре Елснер[24].
Добре де, признавам, забравих да попитам. Или по-точно — просто забравих за цялата история. Но Филип сам си е виновен. Той не успява да ме завладее с това, което наистина е важно за него. При усилията си да изглежда мъжествен, стоящ над дребнавостите в живота, и неемоционален, всичко, излязло от устата му, става незначително. При мен е обратното — всичко е на живот и смърт — което също затруднява поставянето на акцентите и затруднява възприемането.
— Филип — казвах му аз с упрек в гласа, — ти почти нищо не разказваш за себе си.
— А какво трябва да разказвам? Това, което мога да кажа, вече е известно.
Филип, това също много бързо забелязах, принадлежи към породата мъже, които след работа имат нужда да останат сами.
Това никога не ми е звучало убедително. Защо един мъж има нужда от време за себе си и иска да остане сам, вместо това време да го прекара с мен? Защо иска да бъде оставен на спокойствие, за да си прочете вестника, когато аз съм готова да му разиграя всички важни събития от деня, да му ги разкажа в детайли и към тях да прибавя коментар?
Познавам много мъже, които имат нужда от време само за себе си — и малко жени, които проявяват разбиране към този навик. Което най-често води до това, че в часа, който мъжът е определил за себе си, най-често се кара с жена си, която пък по никакъв начин не иска да остане един час сама.
Бързо се разбра, че Филип и аз никак не сме един за друг. Оценявам констатацията като многообещаваща. Искам да кажа, че човек като мен също би могъл да остане понякога сам. И тогава няма да правя впечатление никому.
Не разбирам много от поддържане на хармонията. Смятам, че на проблема се отдава твърде голямо значение, а не си заслужава. Също като при уравновесеността, освободеността и комуникативността. Че Филип и аз никога не бихме могли да изглеждаме като хармонична двойка, беше ясно от първия миг на запознанството ни — и двамата стояхме известно време безмълвни пред стопяващата се пощенска кутия, където вътре догаряше любовното ми писмо до Хонка. Топлехме биещите си един за друг сърца като на буен огън от камина, а аз схващах мига като изблик на невероятна романтика, докато Филип фон Бюлов се покашля, измъкна мобилния си и каза:
— Ще се обадя в полицията. Ако искате, бих могъл да ви защитавам в процеса за причинени щети. Убеден съм, че ще мога да ви измъкна оттам без предварително наказание. Но при всички случаи ще се наложи да платите солидно обезщетение.