«Сега поеми дълбоко въздух.»
Или: «На всяка цена ли държиш да побеснееш?»
Или: «Моля те, престани с това шоу!»
Това е все едно в театъра по време на финалната сцена на «Ромео и Жулиета» някой от публиката да се надигне и да извика по посока на артистите: «Хей, хора, я се поуспокойте малко, бе!»
Смущавам се, когато емоционалното ми преиграване не се взима сериозно. В края на краищата доста се старая. А пък подобно умение не пада право от небето.
Добре, признавам, част от таланта имам по наследство. От майка ми, от която съм наследила още ниския ръст, склонността към напълняване в бедрата, кафявите очи и любовта ми към тлъстичките храни.
Майка ми наистина е крайно емоционален човек. Наскоро накълца с трион брачното легло, защото не чувствала мъжът й да се отнася към нея с необходимата сериозност. Към всичко това трябва да добавя, че баща ми е душа човек. Спокоен, слънчев, истински вестфалец. Мотар Щурм — скала срещу вълните. Но когато понякога му дойде до гуша, просто излиза навън да покара няколко часа колело.
«Олга, — казва той, малко преди майка ми за пореден път да го е заплашила с развод, — аз излизам за няколко минути. А ти би могла по същия мил начин да спориш с мен, дори и когато ме няма.»
Щом се върне обратно, по правило намира нещо счупено, но най-често майка ми вече се е укротила.
Всъщност няма какво да се чудя, че в този ранен час Ибо не схвана сериозността на ситуацията. Откъде да знае, че този път няма назад? Как изобщо можеше да заподозре, че раздялата е окончателна, когато и последните три бяха такива? Сигурно изхождаше от това, че и тази буря ще се уталожи съвсем скоро, затова ще е по-добре да не се раздухват повече нещата. Не бива да й се сърдя. Когато по-късно й разкажа всичко, тя ще се почувства засрамена, ще моли за прошка, че ме е оставила сама в така тежък за мене час. Разкаянието й ще ми бъде достатъчно като утешение.
Освен това, сещам се в този миг аз, така или иначе, исках да остана насаме с болката си.
Минавам покрай хотел «Адлон». Утре вечер щях да имам удоволствието заедно с Филип да присъствам на парти на кино средите. Поради тази причина установих, че съм доста дебеличка и също така, че Ръсел Кроу не е много по-висок от мен. Отслабнах с пет кила, гладувах, за да мога спокойно да се разхождам из света на известните и утре вечер да ги поставя в сянката си.
Страхотно.
Три месеца строга дисциплина.
Сутрин джогинг с часовник, който следи пулса.
Вечер салата без олио.
А помежду много плодове и никакъв шоколад.
И защо ли беше цялото това старание? Всичко отиде напразно.
Утре вечер в 20,15 ч всички погледи отново ще се обърнат към Берлин. Мен обаче никой няма да ме види. Раздаването на наградите «Бамби», които според поканата са «най-значително германско отличие, давано на национални и международни звезди от киното и телевизията», ще трябва да се състои без мен.
6:50
Минавам покрай Пренлауерберг в посока към магистралата.
Една госпожа Никой пътува в посока Ничия земя.
Някъде в Берлин-Мите, в един много моден напоследък бутик, наречен «Сладък живот», виси пурпурно червена вечерна рокля с гол гръб почти до дупето. Платът е пронизан от златиста нишка, пасваща перфектно на косите ми с цвят на кестен, на тъмните ми очи и златните сандалки, които са отзад в багажника. Роклята на мечтите ми ще трябва мъничко да се поскъси, няма как, свикнала съм на тази операция при ниския си ръст. Но от друга страна, и на ханша ще трябва да се отнемат към два сантиметра, за да се стесни малко — точно това все още не ми се беше случвало.
— Можеш да я вземеш в събота следобед — беше казал продавачът. След което изчурулика: — О, шери, все едно къде ще отидеш с нея, бъди сигурна, че ще си най-хубавата.
Исках утре наистина да съм така хубава, както никога досега. Исках да подхвърчам над червения килим. Исках Филип да бъде особено горд с мен. Исках Борис Бекер да ме притисне в някой килер, Клаудия Шифер, само като ме погледне, да се оттегли засрамена в гримьорната си, Джордж Клуни да пита организаторите за телефонния ми номер, а тъпата коза Бенте Йохансон да се върне завинаги в Швеция, където всяка сутрин с изкривено лице заедно с Маргарете Шрайнемакерс[26] да тича през Ардените.
Филип, и това трябва да го призная, никога не ми е показвал, че не се гордее с мен. И когато на някое гала-събиране взема, та се изложа, причината винаги е у мен. Филип винаги ми е казвал: «Хората те обичат, защото си единственият нормален човек на всичките тия официозни събирания.»