Почти винаги съм обичала Филип заради това, което той не е на пръв поглед. Обвивката му е на сериозен, коректен, насочен към успеха адвокат, който си купува костюмите от магазини, където знаят името и ръста му.
Филип фон Бюлов, който на интервюта за работа — ако изобщо все още се явява на такива — на въпроса «Какъв искате да станете?», винаги отговаря: «Вашият шеф».
Повечето хора, които не го познават добре, не могат да си представят, че в дъното на душата си Филип е нежен, да, дори сантиментален, да, дори с изключително развито чувство за хумор. Като под чувство за хумор разбирам човек, който се смее от сърце на вицовете ми.
Действително, дори и никой да не го забелязва, Филип е страшно раним. Например никой и не подозира, че великият Филип фон Бюлов отдавна да е загинал, ако всеки път не успяваше да си осигури някой, който да се грижи за него.
Като закъсняло попълнение към семейното гнездо с три по-възрастни сестри дарбата да кара хората да му служат му е била дадена още в люлката. «Възможно най-дълго оставане при родителите, а след това преместване при децата» — това бил девизът му, казва той, когато е склонен да се шегува. В такива случаи всички се смеят, аз също, но по принцип твърдението му съвсем не е само в рамките на шегата.
Не може да се каже, че Филип е неспособен сам да се справя с живота. Но той просто отказва да се научи на някои задължителни за съществуването на човека неща. Например да си претегли доматите в супермаркета. Просто не ще да се занимава с тази материя. Казва, че има достатъчно интелектуални предизвикателства в професионалния си живот и не би искал в почивното си време да се затормозява с неща от сорта на теглене на зеленчуци или пък с тематиката «отвързване на количката за пазаруване от веригата». Тогава той съвсем съзнателно приема вида на идиот и се оглежда безпомощно толкова дълго, докато някой му се притече на помощ и бъде обслужен.
Странно, но така той се превръща в любимец на всички продавачки. Те се радват, че могат да правят нещо, което прочутият господин адвокат на знаменитости не може, претеглят му на касата зеленчуците, режат му хляба наполовина, и то там, където ги продават само цели, и го водят, обсъждайки на висок глас ситуацията, през целия супермаркет, ако случайно се окаже, че е забравил къде стои любимото му мюсли за закуска.
За да не накърни този си образ — на мъж с вид на дете, през уикендите Филип ходи да пазарува с мен само в магазини, където не го познават.
— Жена в живота ми — звучеше обяснението му — това дамите от касите в супермаркетите никога не биха ми простили.
Друга, по-важна роля от тази на касиерка в супермаркета, играе Зелма Моор, секретарката в офиса му. Тя е в средата на петдесетте, неомъжена, набита, едрогърда, с глас на драгун и сърце от злато.
Координира срещите на Филип и се грижи регулярно да поема храна. По обед му носи в офиса салата или суши, а пък вечер следи да не се тъпче много, като запазва маса в ресторанти, избрани по специални кулинарни критерии. Нищо чудно тя да е организирала нашата кратка почивка изненада в Рим.
Ах! Колко хубаво.
Рим, където Филип бе дълбоко убеден, че знае италиански и дори фактът, че италианците едва или изобщо не го разбираха, ни най-малко не го смути.
По-добре да не си мисля за това.
А също така не бива да се сещам и за пикника в Ховахт на Балтийско море, където носех салата със спагети и яйца по руски. Филип ме спука от подигравки за избора на менюто — и го изяде без остатък.
Пикникът прерасна в цял уикенд в хотел с формата на генуески кораб, където спахме под дървен покрив директно на плажа. Закуска край водата, дълги разходки боси по пясъка, булевардни романчета, докато седим в плетените кошове, радостни писъци, като скачаме през вълните, много секс в старите селски легла, дълбок сън, подкрепян от плискането на Балтийско море, което сякаш те люлее, утешава и гали.
Обичам Балтийско море. То е винаги там, където човек предполага, че трябва да бъде и където си го оставил при последното си посещение. Носи нежност и освен това можеш да му се довериш. Съвсем различно е от вечно менящото се Северно море. С неудоволствие си спомням за един излет до Сант Петер-Ординг в компанията на мъж, чието име с право съм забравила. Помня само как, изпълнена с предчувствие за щастие, тичах по дюните с навити крачоли и виках: «Море! Море!»
Нищо подобно. Беше по време на отлив. Наложи се да изминем цял километър, докато най-после можах да се натопя в една локвичка със солена вода, и още един километър, за да стигнем до истинското море. Не, изобщо не ценя водни басейни, подвластни на различните си настроения. Така и така не обичам изненадите, дори и тези, които ти изиграва природата.