Дива и опасна.
Йее. О, йее.
Усещам се много опасна.
В огледалото за обратно виждане наблюдавам как свивам устните си, барабаня по кормилото в ритъма на песента и пея текста, който, естествено, знам наизуст, защото даже и да не мога да запомням имена, телефонни номера и физиономии, в главата ми се забива текстът на всяко поппарче, което някога съм чула. Знам наизуст дори песни, чийто език изобщо не разбирам.
Например в «Момичето от Ипанема» се пее така:
А дукопро ду радо дуамш поумо е баланкадо е фика пашлинда пур каза дамор.
Запомням всякакви абсурдни текстове, но както ви казах, не съм добра в имената. Затова винаги на всяко парти на юристите или пък на купон с разни звезди ми се е струвало, че съм се запознала с неимоверно много хора. А всъщност все съм забравяла, че половината от тях Филип вече ми е бил представил на предното събиране.
Да не разпознаеш някого, си е голяма излагащия. По-лошо е само, ако си помислиш, че разпознаваш някого. Това често води до голям конфуз.
Юлиус Шмит, партньорът на Филип от кантората му, бе мой кавалер по маса при последната вечеря. През цялото време обаче аз си мислех, че стоя до принц Ернст-Лугуст фон Хановер, който е клиент на Филип. Недоразумението се изясни едва тогава, когато аз, както си мислех — напълно в интерес на Филип, казах:
— Знаете ли, аз не схванах цялата възбуда, когато се изпикахте на стената на турския павилион на изложението в Хановер. Възмущението сигурно е идвало от средите на жените, които просто завиждат, че не могат да пикаят прави.
По-късно Филип ми каза, че до този момент не е срещнал човек, който за толкова кратко време да обогати живота му с толкова много нови върхове и падения.
— Това означава, че вече трябва да имаш понятие колко много смешни неща имам за разказване — отвърнах аз, — тъй като целия си досегашен живот съм преживяла в компанията на самата себе си.
Край на смешното.
Още шейсет и осем километра до Хамбург. Обаче какво ли ще правя там? Ще си вися вкъщи, ще разкъсвам на парченца снимки от почивките ни, ще забивам игли в плюшените играчки, които той ми е подарил, ще откъсна телефонния кабел, за да мога да си внуша, че той ще ми звънне на минутата?
Бих могла, за да отвлека вниманието си и да изпробвам новия си лош характер, да отида в кафене «Венето», което е конкурентно на «Царството небесно», и да наругая някои от клиентите там. Или пък да отида на открит басейн и да блъсна във водата неколцина дебели и отвратителни дечица.
Или пък да се обадя на брат ми, който е с три години по-възрастен от мен, и да му кажа колко лайняни са подаръците, които ми поднесе на последните пет Коледи и рождени дни. И че оттук нататък няма да се правя, че се радвам на нож за везна или на щипка за раци, защото не мога да готвя и освен това не желая да се науча. И че намирам за ужасяващо отвратително, дето е кръстил трите си деца на герои от романи. Близнаците Демиан и Голдмунд са от Херман Хесе, а двегодишната му дъщеря Малина идва от Ингеборг Бахман.
Ако надуя, мога да пристигна в Хамбург преди да са затворили магазините. Тогава ще ида до отдела за хранителни стоки в «Карщад» и ще си отмъстя на продавачката, която последния път ми маркира торбичка с дълбоко замразени продукти, която носех отвън. Или пък в тъмното да нападна фитнес учителката, която пет минути след началото на часа по латино аеробика ми каза, че би било по-добре да се запиша в класа за начинаещи, тъй като съм обърквала ритъма на останалите участници в курса.
Мога да намина и до Хоенхолте и да уплаша учителката си от началното училище госпожа Робе. Като отмъщение за това, че в театралната група нито веднъж не ми даде да изиграя принцеса или кралица, а винаги ме слагаше в ролята на свинаря или на парцалко.
Да, бих могла най-сетне да накажа всички, срещу които никога не посмях да възроптая. От това може да излезе страхотно увеселение! И сигурно би ме навело на други мисли. Ах, да, разбира се, у дома е най-хубаво от всяко друго място на света.
Още само шейсет и пет километра.
Натискам копчето, което само търси станциите на радиото.
Иии, няма нищо по-лошо от Крис де Бърг и неговата «Lady in Red». Погнусата ми се увеличава при UB 40[34] и тяхното «Red, red wine» — най-ужасното парче, което е достигало до ушите ми. Следвано веднага от «Don’t worry, be happy».
Ето! He мога да повярвам на ушите си.
Боже, какво минало имам!
Не е за вярване!
Last night a D.J. saved my life, yeah!
Виждам се в тесни дънки тип бурии и ботуши като на Робин Худ да стоя на дансинга като номер едно. Червило цвят металик и пластмасови дрънкулки на врата. Сама съм отрязала ръкавите на горнището от анцуга си.