За първи път се натисках с момче. Още тогава забравих името му. А че малко преди това му се е наложило да повръща, приятелката ми Кати по най-мил начин ми разказа малко по-късно.
Last night a D.J. saved my life with a song.
По дяволите, толкова ли отдавна е било. Бях на четиринайсет. Имах дълга вълниста коса, но пък затова добре поддържан мотоциклет, разбира се веспа чао, играех хандбал и можех да ям каквото си поискам, без да дебелея.
Още помня съвсем точно вкуса на първата цигара, която изпуших. Беше «Кроне», която откраднах от кутията на Амели Чупик. Разбира се, вкусът бе отвратителен, но също така и възбуждащ, това бе вкусът на живота и приключенията.
«Намира ли ти се някой фас?», казвахме тогава. И още: «Това е крайно асоциално», когато нещо не ни се нравеше. И струва ми се, наричахме «върховно» онова, което ни се струваше много хубаво, което обаче не се случваше често. Пиехме ябълков сок «Персико», а също така и сладко вино или «Асти спуманте», както и бира, и бързо се напивахме.
Скачахме на дансинга като преди това бяхме репетирали пред огледалото как бихме изглеждали най-свободни и небрежни. В училище пишехме класните си с писалки «Пеликан» с патрони с черно мастило и презирахме всички онези, които бяха суперкоректни в часовете по математика и правеха две черти с линията под резултата, а грешките поправяха с бял коректор.
Мечтаехме си за момчетата от десети клас, които идваха на училище с жълти ендурос, ходехме на кино, за да гледаме «Флашданс», почти всяка седмица бягахме от религия или изобразително изкуство, а в междучасията се събирахме в тоалетните, за да пушим «Бенсън & Хеджис» и да се дивим на момичетата, които вече са опитали какво е това секс.
Най-вълнуващото в песента, особено ако се слуша след толкова много време, са мижавите специални ефекти. Възможно е това, което се чува като фон, да означава буря, но всъщност звучи като пускане на вода в тоалетната. Същото е като да гледаш днес «Челюсти»: смешна работа. Огромна изкуствена акула с огромни изкуствени зъби изпива литри изкуствена кръв. Ала тогава тръпки ме побиваха дори само като погледнех към плаката, опънат на автобусната спирка.
Струва ми се, че е някак тегаво да си спомням за събития, случили се в живота ми преди осемнайсет години и въпреки това да са още живи в паметта ми. Утре ще стана на трийсет и две. С това първата ми любовна мъка ще се отдалечи с двайсет години назад, ще отбележа петнайсетгодишнината от първия си секс, ще са минали четиринайсет години от матурата и тринайсет от първата ми глоба за неправилно паркиране.
Божичко, как звучи само: «Преди двайсет години…»
Миналото ми набъбва. А бъдещето намалява. Нямам деца и мъж и съм приказно нещастна. В същността си през последните години не съм направила нито една крачка напред. Само съм остарявала.
Така ми се ще до мен да има мъж, с когото заедно да можем да погледнем назад. С когото да не деля само бъдеще и настояще, но и минало. Самотните ми спомени ме изпълват със самосъжаление. Звучи обезкуражаващо. Но когато има някой, с когото можеш да се пренесеш в отминалите времена, с когото можеш да се смееш и да се радваш, че вече толкова време сте един до друг, тогава си казваш, че притежаваш истинско съкровище от преживелици. Бих искала да мина през такава любов, за която си струва да си направиш албуми със снимки. Дебели албуми с корици от червена кожа, върху която със златни букви са изписани годините.
Златните години.
Нашите златни години.
Коледни тържества. Рождени дни. Общи пътувания.
Общи приятели. Деца, които са и от двамата. Снимки с усмихнати лица, които от албум в албум се сдобиват с все повече бръчки, но пък не изгубват радостта си. Снимки на жилища, нови гнезда и пещери, които заедно биват обживявани. Снимки на любовта. Която се променя. Но не изчезва. Цяла етажерка, пълна с фотоалбуми. Пълна с живот. Със съвместен живот.
«Пиййп… Внимание, важно съобщение за пътнотранспортната обстановка: магистралата А 24 в посока Хамбург, отсечката след Гудов е затворена поради преобърнал се камион. Повтарям: отсечката след Гудов в посока Хамбург е затворена. На водачите се препоръчва да напуснат магистралата на отбивката при Царентин. Пиййп…» «…saved my life from a broken heart…»
Е, браво. Първо раздяла, след това — пътят затворен. Всичко в живота ми върви на провала. И е точно така, както обичаше да казва баба ми Амели Чупик, след като обърнеше четири ликьорчета: «Дяволът винаги се изсира на метеното.»