Или си въобразявам, че е така? Е, какво от това? Ако още не съм му интересна, съвсем скоро ще му стана. Времената на съмненията в себе си отминаха.
Усмихвам му се окуражително и тръгвам към водата възможно най-съблазнително. За късмет съм с моя пристягащ бански с банели. Откритие, заслужаващо Нобелова награда — могат да го потвърдят всички жени, които още преди десет години са били готови да тръгнат към водата, ако може да оставят циците си някъде другаде.
Какво ли си мисли сладкото момченце, гледайки моя спиращ дъха му вид: «Страхотна фигура. Опасен характер. Невероятно излъчване. Като момичето на Джеймс Бонд: предварително знаеш, че ще се опита да те убие, но въпреки това се чукаш с нея.»
Прекарвам небрежно ръка през косата си и се моля след морската баня да мога да я оправя сама без помощта на Бурджи. Хвърлям през рамо още един кокетен поглед, за да видя дали съм наблюдавана.
Гледа ме. Добре.
Мис Марпъл се поклаща подире ми. Влизам бавно във водата, стъпка по стъпка. Сигурно наподобявам Брук Шилдс в «Синята лагуна». Напред в битката.
19:45
Цели двайсет минути цамбурках из водата, обхваната от детска радост и демонстрирайки неустоима еротика. През цялото време усещах върху ми погледа на хубавото момче. Стараех се при всяко отделно движение. Сякаш съм застанала пред някой побъркващо известен режисьор, който си търси изпълнителка за главната роля.
Когато знам, че ме наблюдават, аз не съм аз. Освен това много държа да не съм аз. Когато знам, че ме наблюдават, автоматично започвам да се самонаблюдавам. И правя това, което бих искала да видя, когато се наблюдавам. Звучи малко сложно. Но си заслужава човек да тръгне по оплетената пътечка на мислите ми.
Нямаше ли да е по-добре всичките ние през цялото време да се държим така, като че знаем, че сме наблюдавани от човек, на когото искаме да се харесаме?
В такива случаи няма да си бъркаме в носа, а ще използваме носна кърпичка.
Няма да изръмжаваме никакви псувни, когато в натовареното движение изведнъж отпреди ни изникне кола, карана от жена, която ще направи така, че всички зад нея да забият спирачки.
Няма да клюкарим за хората в тяхно отсъствие и много по-често ще гледаме телевизия Arte и по-рядко RTL 2.
Ще се усмихваме добронамерено, когато на касата на супермаркетите малките дечица прекарват пълните с продукти колички през краката ни или ги блъскат в кокалчетата на глезените ни, или пък с намацани с шоколад ръце се хващат за велурените ни панталони с цвят на пясък, за да запазят равновесие и да не тупнат на земята.
Ще каляваме търпението си, когато в книжарницата ни обслужва някоя стажантка, която никога до този момент не е правила поръчка на компютъра си.
Няма да се оставим да западнем. Редовно ще изстискваме черните точки от лицето си, ще отстраняваме умрелите клетки, когато работим на компютъра няма да си гризем ноктите нито пък ще разчопляме току-що заздравелите пъпчици. И ще си хвърляме боклука разделно.
Да, този свят би бил доста по-хубав, ако се държахме така, сякаш се чувстваме наблюдавани. Ще бъдем така перфектни, както аз при къпането си в почервенялото от лъчите на залязващото слънце Северно море.
Когато напълно изтощена от артистичното си представление сред морските води най-после излязох навън, на плажа нямаше нито един човек.
Дадох най-доброто от себе си — и никой не ме беше забелязал.
Хубавият младеж си бе отишъл.
Аз съм артистка без публика.
Красавица без огледало.
Певица без слушатели.
Танцьорка без музика.
Смея се, без да ми е радостно.
Страхотна съм, но без да има кой да ме аплодира.
Аз съм жена без мъж.
Нещастна съм.
Естествено.
Какво друго бих могла да бъда?
20:10
Херберт ме гледа така, сякаш ме вижда за първи път. Като че се страхува, че мога да го заразя с въшки.
Мисля си: защо животът е толкова несправедлив? Защо е добър към тези, на които и бездруго всичко им върви, и лош към другите, които са вече с примка на шията?
— Хей, Херберт, всичко ли е наред? — опитвам се да демонстрирам добро самочувствие. Но се чувам как звуча, все едно че казвам: «Моля ти се, благодетелю мой, подари ми благоволението си и ми дай местенце на някоя маса в най-отвратителното ъгълче.»
— Пълно е — казва Херберт като съдия, произнасящ присъда, която не подлежи на обжалване.
Херберт е богът на Занзибар. Негов е легендарният ресторант сред дюните. Дървена барачка, която купил евтино в прастари времена и след това разширил.