Днес там трябва да си резервираш място със седмици напред, без значение колко си прочут. А пък аз, честно казано, си мислех, че съм прочута. Надявах се да бъда отведена до най-хубавата маса, събираща завистливите погледи на плебса. Очаквах лично Херберт да попита за желанията ми и да се поинтересува как съм и дори за минутки да седне на масата ми, с което да покаже, че съм сред най-обичаните му гости. Вместо това се чувам как мрънкам верноподанически:
— Няма да остана дълго. Само четвърт час или нещо такова.
А Херберт ме поглежда, сякаш имам заразен обрив, но все пак проблясва кратка надежда, че май ме е познал.
Последно бях тук през март и тогава Херберт ме посрещна с лека чупка в кръста и ме поздрави за добре дошла. Тогава принадлежах към едно много затворено общество, което празнуваше петдесетия рожден ден на Юлиус Шмит.
Херберт поздрави Филип направо по име и тогава аз бях сигурна, че трябва да удостоя бога на Занзибар само с кратък поглед, тъй като по онова време можех да си позволя да се отнасям към него като към обикновен гостилничар.
След десерта Херберт дойде на нашата маса и разказа историята на живота си. Че никога не си взимал отпуска, тъй като едва ли не живеел в рая. Че славата не го е разглезила и че до днес, независимо от ранга, посреща всеки гост като цар.
— Ето там отзад има един свободен стол, но само до осем и половина.
Херберт се обръща и посреща един от гостите си с лице, разлято в усмивка и здраво ръкостискане, като в същото време пита как е семейството му.
Кимвам с благодарност и за кратко размишлявам дали между другото да не спомена, че имам уговорка с Юлиус Шмит. Но не се осмелявам. Още трябва да поработя за изграждането на лош характер.
Сядам на най-отвратителното място на открито, което изобщо може да съществува: неколцина нещастни маси и столове, разхвърляни между паркиралите коли срещу изхода към верандата. Сгъваем стол, чиито крака потъват в пясъка, с изглед към хубавите места в ресторанта. Все едно да живееш в отвратителна панелка на улица, по която има разкошни вили от края на XIX век.
Какво да сторя? Да стана и да кажа с висок глас, че съм виждала Ръсел Кроу на живо? Че съм собственичка на елитно кафене в Хамбург? Че имам нова прическа, която ми направи вторият най-добър фризьор в Берлин? Че кучето ми изглежда ужасно, но е от много рядка порода? Че познавам Юлиус Шмит и че съм приятелката на д-р фон Бюлов? Извинявайте, бившата приятелка.
Да! Толкова съм страхотна, че дори мога да си позволя да напусна адвокат, когото познават по име в най-известния ресторант на остров Зюлт! Седя на сгъваем стол и имам смелостта да пратя по дяволите човек, който никога не би седнал на сгъваем стол.
— Херберт — прошепнах аз, — Херберт, само ако знаеше, щеше да ме поставиш да седна на трон.
Поръчах бутилка шампанско «Вьов Кико», реномирана марка френско шампанско, което накара келнера за една милисекунда да вдигне веждата си в знак на уважение.
Шампанско върху сгъваем стол.
Амели Кукличката Щурм по никой начин няма вече да позволява да се отнасят зле с нея. Извиквам още веднъж келнера и му поръчвам да ми донесе кутийка хайвер за мен и паничка минерална вода «Евиан» за моя шарпей.
Келнерът кимва послушно, а аз се облягам назад, за да мога спокойно да потъна в размисъл. Трябва да измисля нещо, за да отвлека мислите си от кръга, в който иначе се въртят, ако ги оставя на самотек.
Лично аз държа много на отклоняването на вниманието и заглавичкването. Талантът да се заглавичкваш и да изтикаш неприятните мисли все още не е оценен достатъчно високо и представлява нещо, което мъжете съвсем несправедливо могат, а жените тепърва мъчително усвояват.
С тази цел години наред пръскаме сума пари по терапевти. Записваме се в курсове по първобитно крещене, за да се научим да се отърваваме от гнева си, ходим да рисуваме акварели в Тоскана, търсейки точната си среда, клюкарим с кого ли не, посещаваме семейни, за намиране на партньор, сексуални и родителски консултации, съветваме се с експерти за възхода на кариерата си. Постоянно търсим съвет от някого. Непрекъснато дирим човека, който би могъл да разреши всичките ни проблеми.
Приятелки! Имам ултимативен съвет: не споделяйте проблемите си. Просто ги избийте от главите си. Заглавичквайте се с нещо друго. След което те, обидени, че не сте им обърнали внимание, ще се изтеглят от задната част на главата ви някъде дълбоко в подсъзнанието. Там ще се опитат да направят някоя и друга беля, което вие, разбира се, няма да забележите, тъй като по това време вече ще сте заети с нещо друго. И така проблемите постепенно ще ви се сторят безинтересни, също като смешникът на класа от последния чин, който страда, когато никой не се обръща към него. След време, обзети от скука, те ще се стопят от само себе си. Да, това е теорията ми.