Сега ще се опитам да се разсея. Ако не се получи, винаги имам възможност да се отдам на интензивни занимания с любовната си мъка. Няма начин да не стане.
20:29
Времето ми в Занзибар изтича. От осем и половина нататък дори мизерният ми сгъваем стол е зает. Как изобщо може да има резервация за такова нещо…
Първо гаврътнах половината шампанско. Останалото ще допия на плажа, ще си пусна в уолкмена касетата на Бурджи за случаи на любовна мъка и ще се оставя едно хубаво да ми е кофти.
Не, силата ми не е в отвличането на вниманието. Опирането на нещо хубаво също не върви. Гледам натъжена в празната си купичка за хайвер. Червеният залез така кичозно лакира небето, че то заприличва на фотомонтаж.
Е, прекрасно. Около мен всичко прилича на пощенска картичка от Зюлт, а вътре в мен е като мрачен ноемврийски ден в румънска индустриална зона.
20:30
— Добър вечер.
Хее?
— Мога ли да те поканя на масата си?
Кой смущава депресията ми? Кой смее да разваля лошото ми настроение? Кой си позволява неканен да ми говори на «ти»?
Поглеждам нагоре с пълните си с мъка очи. И го разпознавам. Казвам си: «Заради теб лудях цели двайсет минути във водата, чувствах се наблюдавана, без обаче ти да ме наблюдаваш. Исках да отклоня вниманието си от мъката чрез теб, но се оказа, че точно в момента, в който най-много ми трябваш, си изчезнал. Все едно. Все още имам нужда от теб. Много по-належаща от когато и да е.»
Присвивам очи, за да изглеждам не чак толкова достъпна, но пък затова още по-интересна и казвам:
— Кучето ми също ли е поканено?
— Разбира се. За мен е удоволствие. Аз седя ето там отпред.
Той се усмихва. Много е сладък.
С едната ръка хващам шампанското, а с другата неговата длан, която той ми е подал без никакви официалности. Какъв пленителен младеж.
Напускаме най-долната част на ресторанта и се качваме до ложите. Минавам разстоянието от «Тук те търпим някак си» до «Тук си добре дошла».
Херберт забелязва изкачването ми по социалната стълбичка. След това лично ми носи охладителя за шампанското, а после и водата на мис Марпъл. Не пропусна приятелски да потупа по гърба моя придружител.
— Ще ти предложа нещо много специално, Оливер.
Оливер значи. Така, така.
Моят принц е най-много на двайсет и осем. Има широки рамене, късо подстригана руса коса и прилича на онези ухилени млади мъжлета от рекламите на бонбоните «Фереро», на които изведнъж им идват много радостни приятели на гости, след което всички заедно се радват до полуда. Изглежда така, сякаш най-голямата катастрофа в живота му би била, ако се появи дупчица в ауспуха на неговото беемве тройка. Изглежда като човек, който няма тъжни мисли за отблъскване. И който няма къде да скрие усмивката си.
Момче, да знаеш, Господ те изпрати! Точно като за мен! Отклоняване на вниманието! Изгонване на черните мисли! Ако може към всичко да се прибави и секс без любов.
Споменах ли ви вече за приятеля на моята колежка от следването Биги? Когато разбра, че тя му изневерява с един от най-добрите му приятели, се качи на колата и отпраши от Хамбург към Касел, за да чука сестрата на Биги. След това се чувстваше много по-добре.
Оливер надига калифорнийското си шардоне, увеличава постоянната си усмивка и казва:
— Коя си ти, с какво се занимаваш, къде живееш? Искам да знам за теб всичко, което може да се знае.
Да го схрускаш. В кой ли филм го е видял? Прилича на разбивача на женските сърца Ричард Гиър.
Навеждам се леко напред, с показалеца си нежно погалвам по бузата моя принц и го гледам по най-горещ, южен начин — както го прави онази тъмнокожа красавица с диви къдрици в рекламата на «Нескафе». След това се чувам да казвам с невероятно дълбок глас:
— Но за това ще ни е нужна една много дълга нощ, Оливер.
Опитвам се да изговоря името му така, сякаш става дума за някое райско местенце в Гваделупа: «Оохлифе-ер».
— Разполагам с достатъчно време — отвръща той. И добавя: — Наричай ме Оли.
Колко тъпо от негова страна. «Оли» не звучи никак мъжки. Има такова хубаво име, а пък полага усилия доброволно да го развали. Харесвам гальовни имена като Люспичке, Пухче или Меченце. Но не уважавам умалителните форми на собствените имена. Това си е вид порок. Често се търсят умалителни форми и едносрични имена, като по този начин те биват уголемявани: Дирк става Дирки, Паул става Паулхен, Надя — Надел и дори Наделхен.