— Не, благодаря — казвам аз. — Оливер повече ми харесва. Ние все пак сме възрастни хора, нали. Или?
Ха? Аз ли съм това? Моят ли глас произнесе тези така свободомислещи думи?
Оливер ме поглежда изненадано и със страхопочитание, както бих се погледнала и аз, ако бях на негово място.
Ay! Аз съм на път да стана една страхотна, съблазнителна, дива, опасна, хитра, спираща дъха жена. Откъде ни пък го знам това? Що за таланти години наред са си кротували в мен?
Помолвам келнера да ми донесе пакет «Житан» без филтър. И след това… след това го отпочвам.
— Аз съм Саския[39] — казвам и погалвам едно от боядисаните кичурчета зад ухото си. — А щом искаш да знаеш повече, трябва да ме питаш.
За свой срам трябва да призная, че през живота си досега не съм натрупала голям опит в лъжите. Преди бях прекалено примерна и страхлива. Всъщност такава съм и сега. Например имам доста здрави зъби, защото като дете никога не се осмелявах преди лягане да твърдя, че съм си измила зъбите, без да съм го направила. В основното училище ме имаха за мързеливичка, тъй като често не си пишех домашните. Обаче със сигурност знам, че част от моите съученици бяха по-мързеливи от мен, но просто не се обаждаха, когато учителката питаше: «А сега кажете кой не си е написал домашното?»
Не искам да бъда разбрана криво — разбира се, че постоянно лъжа. Но това не са смели, непокорни, целенасочени, подпомагащи кариерата лъжи. Силата ми е в подлите, удобните, но въпреки това носещи своята човешка стойност неистини.
Винаги когато някой келнер ме попита дали яденето ми е харесало, аз отговарям: «Благодаря, много.» Дори и да е било студено като подметка и с толкова отвратителен вкус, че съм се отказала да го ям, казвам: «Беше много вкусно, само дето ми дойде много.»
Когато Ибо си купи рокля, в която изглежда тъй, сякаш е заседнала в палатка за двама, никога не се осмелявам да й кажа истината. «Много ти е добре — проронвам в такъв случаи, — но червената, която си купи наскоро, ти стои по-хубаво.» Педагогично изпипана форма на лъжата, според мен. Защо трябва да натъжавам Ибо? Роклята вече е купена и често не може да бъде подменена, защото Ибо купува най-вече от сезонните намаления.
Освен това, честно казано, ми е все едно как изглежда Ибо. Тя възприема това като липса на внимание. Аз — като истинско приятелство. Безразлична ми е прическата й, количеството й тлъстина, обърканият й вкус, светлосините й сенки за очи, които са толкова старомодни, че нищо чудно отново да излязат на мода. Всичко ми е безразлично. Тя е моята приятелка. Точка. Всичко останало няма значение. От цялото си сърце я обичам такава, каквато е. Може да носи на лицето си газова маска, въпреки това с нея бих отишла в най-изискания ресторант на града — между другото и заради това, че най-вероятно няма да забележа, че е с газова маска.
В това отношение обаче никога не съм лъгала Филип. Но пък него не го обичам такъв, какъвто е. Тайно изхвърлих един ужасен панталон, с който той за нищо не света не искаше да се раздели. И до днес продължава да го търси, а аз му помагам, като правя невинна физиономия. Казвам му кратко и ясно, когато чувствам, че се е отнесъл зле с мен и когато има още какво да се дялка по оформянето на характера му. Колкото и иначе да се стремя да избягвам конфликтите, толкова повече хармонията в отношенията между партньорите никак не ме интересува. Съвсем наскоро казах на Филип…
О, неее, по-добре да не се разстилам в мисли по Филип. Не си заслужава.
Сега съм отпусната и съблазнителна. А тази вечер имам възможност да наваксам заради всичките си изпуснати лъжи в живота си досега. Толкова много назад в миналото, Амели Щурм. Тази нощ ще се опитам да се самооткрия.
— Саския — казва Оливер. — Значи да не си мисля, че те наричат Саси?
Той се усмихва плахо, а аз се радвам вътрешно, че има чувство за хумор. Това прави нещата някак по-забавни.
Хуморът винаги е бил нещо крайно необходимо за прекарването на една незабравима вечер.
— Не, ако искаш да разбирам, че обръщението се отнася до мен.
— Саския — мммх, новото ми име в неговите уста е като маслен трюфел, който точно се разтапя върху езика, — какво правиш, когато не висиш на Зюлт?
По дяволите, драги. Тези млади хора имат такива начини на изразяване, които изцяло могат да те изкарат извън ролята, която им предлагаш за себе си. «Висиш» казват обикновено дълбоките провинциалисти и отвратителните дъртаци, които са чули, че «младите хора» така говорят. Откакто вече не съм млада, не говоря така, сякаш съм млада. Изрази като «страшно яко», «трепач», «какво ще изчукаш през уикенда» просто не минават през устата ми.