Бавно премествам погледа си към действителността. Опитвам се да разгадая какво пише на първа страница на «Билд ам зонтаг». Присвивам очи и леко се навеждам напред. Сега вече мога да го прочета. Три пъти минавам по проклетото заглавие. Три пъти. Докато най-после схващам какво пише:
«Тв звездата Бенте Йохансон и нейният берлински адвокат: „Да, това е любов!“»
Слагам си слънчевите очила. Хващам кучето за каишката. Тръгвам по посока на колата си. Движа се като в забавен каданс. Сякаш се наблюдавам отстрани и се питам — съвсем трезво и много точно — дали ще успея да стигна до колата. Успявам. Слагам Марпъл на седалката до шофьора, премествам купичката й за вода отзад. Закопчавам си колана.
Нямам никакво колебание какво ще правя оттук нататък.
19:05
Убедена съм, че няма могъщо чувство, което да не с минало през душата ми в последните два часа и половина. Не говоря за щастие, гордост, любов и т. н., а за омраза, ярост, мъка, срам, отчаяние, стръв към убийство. Всичко това преживях едно след друго. Отново и отново. И то в детайли.
За полагането на някакви усилия в смисъл на изтласкване на чувствата при създадените обстоятелства не може и да се мисли.
От трийсет и осем часа се намирам в състояние на бягство. Бягство от чувствата, мислите, болката ми. От истината. С надеждата, че ако достатъчно дълго се отклонявам от мъката, раната ще заздравее от само себе си. Не действа. Никак. Държа лицето си на отворения прозорец, оставям се да ме брули попътният вятър и се питам дали някога отново ще мога да се насладя на каквото и да е. Останалото ми го осигурява касетата на Бурджи «Шок за сълзите в случай на нужда». Виклеф Джийн и Мери Джей Блидж молят за помощ:
«Ново съобщение в гласовата ви поща.» С това започна всичко. Със съобщение, което не бе предназначено за мен. С любопитството ми и желанието да си навра носа навсякъде. Чувам отново гласа на Бенте Йохансон да звучи от телефона. Всяка дума от шведско-американското й произношение на момиче от програмата Au-pair се е забила направо в мозъка ми:
«Хей, Фил, дарлинг, Бенте е. Цяла нощ мислих и накрая взех решението. Окончателно. Няма повече да участвам в тая игра на криеница. Тя най-после трябва да го разбере. Все едно дали от мен, или от вестника. Билийв ми: не ставам за любовница. Искам всичко. Това беше ясно от самото начало. Затова сега искам да сме на чисто. Това беше, което имах да ти кажа. Бай, хъни.»
Бай, бай. Тая пачавра е изпълнила заплахата си. Поставила е и Филип, и мен пред свършен факт, като е дала изявление за «Билд ам Зонтаг».
А ако не бях прослушала съобщението от гласовата поща? Щяха ли тогава събитията да се развият по друг начин? Дали не утежних ситуацията с драматичната си реакция? Какво щеше да стане, ако бях запазила спокойствие и не го бях помолила да обясни всичко? Можех ли чрез добре подбрана тактика да избегна удара на съдбата?
Не знам. Винаги съм споделяла мнението, че ако се действа тактично, обикновено стигаш там, където отиваш и без тактика, само че във втория случай го правиш по-бързо. Да не говорим, че запазването на спокойствие не е мой стил. Особено когато се отнася до мен и моята любов.
Дали пък твърде необмислено не съм разчистила бойното поле? Дали нямаше да избере мен, ако в момента на решението си му се бе наложило да ме погледне право в очите? И дали изобщо тогава щях да искам да го задържа? След всичко случило се? Прощаването добродетел ли е?
Въпросът вече не е актуален. Твърде късно е. Не се борих за него. И изгубих.
Филип изобщо не подозира за това съобщение. Нито за ултиматума на своята любима. Нищо за грозящото го зло. Филип фон Бюлов си живее в комфортна сигурност. През работните дни се наслаждава на един шведски модел като любовница, а за уикенда държи своята смешна и дяволски естествена Кукличка. От време на време си позволява да излезе на вечеря и с двете жени, което придава на прекарването особен еротичен привкус. Пфу, Филип фон Бюлов!