Ако питат мен, намирам значението на големия бюст за нещо прекалено преувеличено.
Веднъж, с Филип още не бяхме направили и половин година заедно, излязохме на вечеря с Бенте, тогавашния й придружител и най-добрата й приятелка. Естествено, в «Борхард», където често ходи и бундесканцлерът, и където за Бенте Йохансон винаги се намира свободна маса, дори и да не се е обадила предварително за резервация, и където за простосмъртните няма маса, дори и да са я резервирали.
Самата аз веднъж чаках цял час заедно с Ибо, наредени на дългата опашка на безименните, на смирените ничии души, за да достигна до нашата резервирана маса — била дадена на една жена, която току-що бе дошла. Мисля, че това беше или Ханелоре Елснер[5], или министърката на земеделието на провинция Нордрейн-Вестфалия.
Бенте си поръча супа и след това малка салата. Приятелката й, черна газела, изяде само една малка салата и се кискаше, когато Филип се шегуваше, а също така и когато само се опитваше да се шегува. Струва ми се, че тя използваше всяка ситуация, предполагаща смях, само за да покаже белите си като перли зъби, блестящи на тъмния фон на лицето й.
Придружителят на Бенте цялата вечер не обели нито дума, затова пък изглеждаше страхотно. Като Пиърс Броснън. Вероятно не искаше да развали със словесни излияния прекрасното впечатление, което външността му създаваше. Явно дотолкова му стигаше акълът.
Всъщност всички слушаха Филип. Добре де, всички, с изключение на мен. Тъй като междувременно съм научила наизуст историята с Томас Готшалк[6]. Или пък другата как един мъж съдил вестник «Билд», тъй като на първа страница било написано за трагичната смърт на жена му по следния начин: «Марго (42) остана на 41 години».
Лавина от смях.
Аз мълчаливо се посветих на не особено добрия шницел. По-рано винаги старателно се смеех на смешките, които добре познавам или пък на такива, които не намирах за много смешни или не разбирах. От известно време се опитвам да се разделя с този си навик.
Стори ми се, че Бенте за първи път забеляза съществуването ми, когато единствена си поръчах десерт:
— Хей, Филип — рече тя и отпи от трапезната си вода, — намирам, че е прекрасно, когато човек яде това, което наистина му се яде, без да се притеснява за фигурата си. Хай шуд ай сей[7]? Това е начин на живот, насочен към удоволствието.
Преглътнах мълчаливо думите й, казвайки си: «Бенте Йохансон, ти, отвратителен скелет! Аз мога да отслабна, когато си поискам, но ти нищо не можеш да промениш по отблъскващата си физиономия! Аз съм умна, аз съм забавна. Имам мъжа; когото ти искаш да имаш, и освен това твърдо съм решила да започна тренировки за коремните си мускули!»
Иначе казах:
— Ееех? Така ли? Благодаря. Между другото викат ми Кукличката.
Тя отвърна:
— Оу, хау суийт![8]
А аз видях как в същото това време намигна на Филип.
Това бе началото на вражда, която ще продължи цял живот — поне за себе си гарантирам. След това сме се срещали още три-четири пъти. Отначало бях решила никога повече да не я поздравявам. Което обаче изобщо не направи впечатление, тъй като досега аз и бездруго не я бях поздравявала. За съжаление Бенте не ми даде повод да се отнеса лошо с нея, защото тя просто напълно ме бе задраскала от вниманието си.
Много страдах. Също и затова, дето Филип не показваше никакво разбиране на душевната ми мъка:
— Няма нужда да страдаш. Бенте е моя клиентка и добра позната, нищо повече. Освен това ревнува от теб.
— Това пък защо?
— Защото си така естествена.
Знам, че искаше да ми направи комплимент. Въпреки това в присъствието на Бенте се чувствах като абориген в магазин на Жил Сандер, като неоперирана до Рамона Дреус[9], като необлечена до Жизел Бюндхен, като необразована до Ханс Магнус Енценсбергер[10] и така нататък.
И до днес ми е трудно да се оправям в света на богатите и хубавите — ако и повечето хора да са все по-богати и по-хубави от мен.
Във всеки случай снощи, когато с Филип искахме да пийнем по едно в бар «Париж», ми дойде до гуша. Едва бяхме влезли, и се чу пронизителен вик: «Фил! Хъни[11]! Най-после!»
Бенте Йохансон скочи от стола, задърпа към себе си моя мечок и го замъкна в посока към тоалетната.
Измърморих нещо от сорта на: «Ах, Бенте, за малко да те не разпозная», но тя бе вече далеч, за да ме чуе. Стоях изоставена до бара и се правех, че се чудя до кого ли от многобройните ми познати да се настаня.