Госпожа Майшбергер ме гледа някак отчуждено, когато с маша в ръка се заемам с косата си, която ми предстои да превърна в прическа, достойна за световен град като Берлин. Може би си мисли, че съм изцяло съсредоточена върху външния си вид и представлявам позор за всички еманципирани жени. Имате право, госпожо Майшбергер. Със сигурност за вас е страшно важно сама да си изкарвате парите, да карате кола, която сама сте си купили и да имате мъж, с когото да си разделите отпуската по майчинство. Вие сте това, което се нарича независима жена. Аз обаче не съм. Аз съм зависима. И искам да съм такава. Имам нужда от някой, който да ме обича, ако и да съм такава, каквато съм. Някой, който да ме успокоява и да може да ме изтърпява.
Искам да казвам на този, когото обичам: «Имам нужда от теб», без той да се стряска от думите ми и да иска да избяга в друг град. Не, аз не съм независима жена. И може би заради това съм много по-еманципирана от всичките еманципантки взети заедно. Тъй като престанах да се държа така, сякаш съм независима.
Размахвам машата за коса като меч в борбата за моята зависимост. Сандра Майшберг си тръгва.
Дишам дълбоко в опит да се успокоя. Всъщност е чиста случайност, че изобщо успях да стигна дотук.
В осем и петнайсет оставих колата на място, където паркирането е абсолютно забранено, грабнах някакви неща от багажника и естествено — моята малка мис Марпъл.
Минах на бегом по вече празния червен килим. Марпъл не обича много да бяга, но в такава ситуация не мога да се съобразявам и с нея. Церемонията бе вече започнала, а аз по никакъв начин не исках да изпусна излизането на сцена на Бенте Йохансон, в случай, разбира се, че спечелеше. Трябваше да разваля както нейната радост, така и тази на господин фон Бюлов.
Когато го видях, тутакси схванах, че ще си имам трудности. Момчето от службата за сигурност ме гледаше с недоверие, тъй като аз все още бях със светлосините си плажни бермуди и тениска на цветя.
— Поканена съм — казах аз с най-убедителната си интонация.
— Тогава сигурно имате покана.
— По принцип да, но идвам директно от самолета от Зюлт, а поканата е на бюрото в къщата ми до Шлахтензее.
— Не мога да ви пусна без покана.
— Аз съм годеница на един от наградените.
— Това днес го чувам за пети път — високият два метра мускулест мъж загуби всякакъв интерес към мен, като че ли изобщо не ме виждаше. — Изчезвай, момиченце, няма какво да повтарям.
Моля ви! Поне не сега, когато съм така близо до целта! Искам да изпълня последното най-велико представление на живота си! Дебютът ми като отмъстителка и фурия! Трябва ли да проваля всичко заради някакъв глупак с дебел врат, който иска да чувства мощта си за моя сметка. Бях на секунда от разреваването, когато една тежка ръка се стовари отзад на рамото ми и ме измести встрани.
— Направи път, малката.
Обърнах се. Зад мен стоеше — познах го по загорялата кожа и очилата с рамки на точици — Негеркале Швенсен, бивш хамбургски сводник и крал на заведенията с червени фенери, в момента следствен.
Когато преди години стреляха по него, вече лежейки на носилката на «Бърза помощ», той отказа да махне очилата си и показа с ръка знака «Виктория».
С тих, но заплашителен глас Негеркале се обърна към момчето от службата за сигурност:
— Познаваш ли ме?
— Мхххм.
— Искаш ли да си нямаш неприятности тази вечер?
— Мдааа.
— Тогава ме пусни да мина. И малката също. Ако не, ще ти променя физиономията.
Вардянинът се отмести встрани и ми отправи такъв злобен поглед, сякаш бях виновна за унижението му. Аз обаче му се усмихнах възможно най-подигравателно и снизходително. След което Негеркале ме блъсна навътре, пожела ми приятно прекарване и изчезна към залата. Погледнах го слисана, но с облекчение и благодарност и затърсих тоалетната.
Марпъл започна да души с нос, сякаш търси място, където да свърши оная работа. Предполагам, че не е разрешено да се влиза с кучета в «Шаушпилхаус», но реших, че е по-добре да не се обръщам и да не общувам повече с момчето на входа.
Хвърлям последен поглед в огледалото. Тъй като изобщо не мога да очаквам каквато и да е официалност, съм доволна от вида си. Филип би казал, че изглеждам «естествена». Е, щеше да е напълно прав: черна рокличка с презрамки, златни сандалки на токчета, пресни лунички по носа, отмъстително червено на устните. С банкнота от петдесет марки убеждавам жената, която чисти тоалетните, да пази за известно време мис Марпъл.