Затова най-спокойно светна с фенерчето. Жълтият лъч извади от тъмнината една конска глава, после част от шината на колело, после още колела и още коне и букова гора за греди, натоварени на каруците. Светлината трепна, пробяга по насядалите върху дървата селяни и се спря на първата каруца. Там седяха дребният селянин, който кастреше клоните, и нисък, набит мъж в кожена полушубка. Цинцара се обърна към него:
— Еее!
Мъжът в кожената полушубка скочи от каруцата и тръгна към Цинцара.
— Вие сте горският? — попита несигурно той.
— Горски съм! Ами вие кои сте?
— Ние сме от Соточинското стопанство — каза мъжът в полушубката. — Аз съм Войников, Никола Войников, председателят.
— Ти си, значи, уволненият капитан! Чувах за тебе.
— Не съм уволнен — каза Войников. — Демобилизиран съм.
Това обаче не направи никакво впечатление на горския.
Той погледна карабината и каза сухо да стоварят дървата.
— Няма да ги стоварим — възпротиви се Войников. — Ние имаме нужда от тях. Горският погледна лицето му. Беше младо, широко, славянско лице и би изглеждало добродушно, ако не бяха онези криви гънки в края на устните на малко ъглестите челюсти, които издаваха упоритост. „Млад, затова се ежи!“ — помисли Цинцара.
— Ще стоварите! — каза той и тръгна към първата каруца. — Няма да се кандардисваме.
Спря при каруцата, освети отблизо дърветата, опипа грапавата им мокра кора, заболя го, че хубавата гора е съсипана.
— От резервата е сечена, от най-хубавата … Е, ще се каним ли?
— Слушай бе, Евлоги! — скочи оня, дребният, дето кастреше клоните. — Ако си гявол, ще ни пуснеш да си вървим. Гората сме секли за стопанска работа.
— Ти мълчи! — каза му Цинцара. — Тебе те познавам. Отзад се приближиха другите и оградиха горския. Между тях той позна едър, смръщен селянин с рошави гъсти вежди.
— Хубаво! И таз добра! — каза недоволно Цинцара. — Павле, и ти ли си дошъл да сечеш гората? Хубаво, щом и секретарите тръгнаха… Няма ли да стоварите? — попита вече троснато горският, като погледна мократа цев на карабината си.
— Не — каза спокойно Войников. — Овцете измират под дъжда, две хиляди овце. Трябва да ги подслоним. Никъде няма строителни материали, а стоката не може да остане така за зимата. Затова отсякохме четири каруци греди … Не сме ли прави? Но две хиляди овце са това! Разбирате ли!
Цинцара разбра, че на Соточинското стопанство трябва гора, за да правят кошари. Размишляваше тромаво и стигна до извода (той не можеше да стигне до друг извод), че ако всеки, който иска да прави кошара, започне да сече гората, то от Балкана ще останат само скалите. Това свое схващане горският повтори гласно, като допълни, че има ред и в снабдяването.
Войников знаеше, че има ред. Беше поискал от околийския народен съвет строителни материали, като изложи нуждите на стопанството. Там му казаха, че сме планова страна и като всяка планова страна планираме своите нужди и съобразно държавния план се отпуска възможното. Казаха му неща, които много добре знаеше, и много охотно му обясниха цялата структура на планирането, но материали не му дадоха.
Тогава Войников реши да отсекат греди от държавната гора. И той, и другите шестима, и секретарят, който се печеше на общия огън на селски общественик, започнал едно ново и непознато за селянина дело, разбирайки изцяло същността на онова, което вършат, отидоха да насекат греди. Те можеха сега да бъдат при жените и при децата си в топлите постели и дъждът да не сцежда вадички във вратовете им. Вместо това стояха пред горския с мократа карабина и Войников съзнаваше, че всякакви убеждавания ще бъдат напразни. „Трябва със сила“ — мина му през ума.
— Карайте! — обърна се внезапно Войников към другите. — Хайде!
— А-а, само тая няма да я бъде! — провлече горският и направи няколко крачки назад, като махна предпазителя на карабината.
Ако не беше на тридесет години, Войников може би не щеше да постъпи така. Но той бе още млад, беше се хвърлил напред с главата си, с цялата енергия на своите тридесет години да изведе на добър край колектива от осемдесет домакинства. Военната среда го бе направила човек на действието, не на увещанията, затова, като дращеше с мокрите си и кални ръце кожата на полушубката, измъкна един маузер и погледна студено горския.
— Ако е за оръжие, ето! — каза му той. Горският стоеше като дънер в мокрия си, натежал в пешовете шинел и го гледаше изпод веждите си, които ту се вдигаха, ту слизаха ниско. Размишляваше, но вършеше това твърде бавно … Наоколо мълчаха.
— По мене са стреляли — рече най-после горският. — На фронта са стреляли. Имам и рана. — Ти какво мислиш!