Съдията видя протегнати напред селски ръце, покрити с мазоли, попукани, с черни ивици по кожата. Това бяха ръце на човек, работил най-груба селска работа.
— Ето какво станаха тези ръце за три месеца. Тези ръце са мои, те не са четири каруци държавна гора!
— Моля! — каза председателят.
Но Войников не спря. Той се обърна и потърси с поглед жена си. Тя седеше до Павел и го гледаше втренчено.
— Аз имам свидетел — каза Войников, като посочи жена си. — Три месеца как съм се върнал на село, три месеца не бях мъж, аз не се чувствувах мъж. Тя може да каже и за това, как я търсех по съседските къщи нощем и когато бягаше, също може да каже. Ако и вашите жени са бягали нощем по нощници, не бихте ми подхвърляли, че лесно се сече държавна гора. Това не са четири каруци държавна гора!
Павел бе турил едната си ръка върху рамото на Елена и й говореше нещо. Нейните ръце бяха отпуснати в скута, тя гледаше втренчено мъжа си, а по бузите й се стичаха мокри бразди. Плачеше, без да се срамува от сълзите си, защото друго чувство, много по-велико от срама, я бе завладяло.
— Това исках да кажа — Войников погледна председателя.
Когато той се обърна към селяните, съзря дребната фигура на Лисичката, който се измъкваше из залата.
В почивката председателят на съда, стар човек, комуто бе омръзнало да разглежда дребни дела, се обърна към младия си колега.
— Знаеш ли — каза му той, — че величието ма Ботев е в неговата съвременност. Вземи например:
„Какви е деца раждала …“, то винаги ще бъде съвременно. И как звучи само — „нашата земя хубава…“ Но за гората той не е прав.
Като всички стари хора, председателят познаваше и обичаше историята.
Лисичката, който от любопитство бе влязъл в залата, не дочака да научи какво ще постанови съдът. Той отиде на пазара и като духаше в дланите си, за да се стопли, посъбра с крак сеното, което кобилата бе разпиляла.
Край него мина с писана ниска каручка съседът му, подръпна поводите и викна през вдигнатата яка на шубата си:
— Ей, Лисичка, пратиха ли Войников в пандиза?
Лисичката не му отговори, а престарателно заочиства осила от вехтата си полушубка. Но оня сметна, че лисичката не го е разбрал, затова го запита повторно.
— Върви си по пътя! — сопна му се Лисичката. — Какво си се разпищял!
Това, че Лисичката не бе склонен да коментира, учуди съседа му. Той скри глава в яката на шубата си и докато подканяше кончето да тръгне, си бъбреше:
— Сигурно в пандиза. Държавна гора е това!…
Дийй!
— „Държавна гора!“… „В пандиза!“… — взе да се криви подире му Лисичката. — Какво знаеш ти, кратуно такава. Овца! „Държавна гора!“
Лисичката още веднъж се обърна, погледна кривия гръб на съседа си и викна язвително подире му:
— Тиквеник!
Но оня не го чу.