— Да.
Той даде газ и салът набра скорост. Шумът направи разговора невъзможен. Джилиън седна на носа, вятърът разпиляваше косите й и тя безмълвно впи поглед в реката. Бен започна да се надява, че ще го остави на мира, но тя се размърда и седна по-близо, за да може да я чува.
— Трябваше да оставя филма и всичките си записки — каза тя. — Нямам доказателства за Каменния град или за цивилизацията на анзарите. С диаманта мога да убедя хората, че Анзар действително съществува. Ще привлека вниманието им, ще ги заставя да ме слушат. Най-малкото, което ще направят, ще бъде да изпратят нова експедиция и баща ми ще бъде реабилитиран. И може би ще мога да открия и погреба тялото на Рик.
— Аз ще те върна обратно — каза той нетърпеливо. — Нямаш нужда от диаманта, за да доказваш каквото и да било.
Тя само го погледна. Тези нейни нетрепващи зелени очи.
— Надявам се, че ще финансираш това пътуване.
— Да — кимна той към раницата. — Ще получа страшно много пари за него.
— Не, благодаря — отвърна тя. — Няма да използвам тези пари.
— Какво искаш да кажеш с „тези пари“? — побесня той. — Това не са кървави пари. Сам по себе си диамантът не е доказателство за нищо друго, освен че Бразилия притежава няколко дяволски големи диаманта. Бих могъл да го използвам, за да финансирам нова експедиция до Каменния град и да спечеля много. А ти искаш да го използваш, за да убедиш шепа нищожества да организират експедиция и да прославиш себе си като в същото време възстановиш реномето на твоя старец. Може би съм глупак, но не виждам много голяма разлика — с изключение на това, че моята идея е много по-разумна!
— Диамантът принадлежи на бразилския народ — каза тя, — така както пирамидите са собственост на египтяните. Или може би смяташ, че е нормално разбойници да плячкосват погребалните зали в пирамидите и те да бъдат унищожени за историята?
— Има известна разлика, скъпа. Диамантът е най-незначителната част от Каменния град. Храмът, онези ужасни зловещи статуи, самият град, даже онази отвратителна каменна чаша — това е важното, това е, което хора като тебе ще изучават през следващите сто години. Диамантът е най-незначителното нещо.
— Това е безценен исторически предмет.
— Археологическа ценност! — погледна я недоверчиво той. — Това е един лъскав камък, с който хората обичат да се кичат. Сложи един гранат в нишата на надгробния паметник и той ще има същото значение. Какво мислиш, че правиш сега? Дори гранат колкото щраусово яйце не би могъл да се сравни с това, което би могла да получиш от продажбата на диаманта.
Лицето й остана все така неподвижно.
— Присвояването му е кражба.
— Глупости! — каза той възмутено. — По дяволите, Джилиън, нима мислиш, че преминах през всички тези трудности, за да се докопам до това проклето нещо и то само за да го предам на някого, който и пръста не си е помръднал да го намери? Ние рискувахме живота си, за да открием онова място.
— Беше ти платено, за да свършиш точно това, което направи — отбеляза тя. — И не би могъл да го откриеш без мен. Всъщност аз щях да го открия вместо теб, ако не ме бе придумал да служа за примамка, докато ти го задигна.
— Не очаквах да открия нещо.
— Защо не? Всичко друго беше там, където бях казала, че би трябвало да бъде.
— Не отстъпвам диаманта — каза студено той. — Откажи се от него.
— Може би искаш да се отървеш от мен? — попита тя. — Това, което ще направя, е да се свържа с властите, когато пристигнем в Манаус.
— Как смяташ да докажеш, че е у мен? — сините му очи бяха ледено студени.
Джилиън изпадна в безсилна ярост. Знаеше какво точно ще се случи, ако се обърне към властите. Щяха да направят проверка и да разберат, че баща й е имал луди идеи и тя всъщност е дете на един чудак. Нямаше да я вземат на сериозно. Щяха да предположат, че си е измислила тази история, за да привлече вниманието на обществеността върху някаква шантава идея, която, както и всички авантюри на баща й, можеше да се окаже едно нищо.
Бен беше достатъчно умен, за да се опита да продаде диаманта в Бразилия. Връзките, които щеше да използва нямаше да са законни, но би се обзаложила, че „Сърцето на императрицата“ щеше да се появи в Антверпен. Щеше да привлече вниманието на целия свят, но произходът му завинаги щеше да бъде съмнителен. Разбира се, това щеше да допринесе тайнствеността и стойността му да се увеличат. А какво щеше да стане, ако го нарежеха, разделяха на части и направеха бижута от него, за да ласкае нечия мания за величие? Мисълта, че „Сърцето на императрицата“ може да бъде нарязано беше ужасяваща. Та това беше сърцето на една древна култура! То трябваше да остане невредимо.