Едва след полунощ сеньората стана и им каза лека нощ. Чувствайки облекчение, Джилиън излезе заедно с Бен на откритата веранда, където бяха окачени два хамака. Тя потъна в единия с уморена въздишка и затвори очи.
Бен се настани в другия, но остана буден за известно време, втренчен в тъмнината. Искаше я. Знаеше, че дори не може да й предложи да се любят. Нямаше и следа от дразнещите реплики, които му доставяха такова удоволствие, никакъв намек, че е отстъпила и на сантиметър. Но дори и гневът му не можеше да притъпи болката, нуждата да я държи в ръцете си и да знае, че тя му принадлежи.
Накрая заспа. Бурята го събуди след няколко часа, с гръмотевиците, които трещяха, а светкавиците раздираха облаците. Сеньората му беше дала назаем една риза, така че се чувстваше добре на хладния въздух. Джилиън мръдна неспокойно и се обгърна с ръце, тъй като й беше станало хладно. Дъждът покри селището с огромния си сребърен чаршаф, осветяван от честите светкавици.
Долу на брега една масивна фигура се прокрадна безшумно по дока. Видя сала и бързо продължи надолу по реката, като приклекна в откраднатата лодка, за да изглежда по-дребен. Беше откраднал и една широкопола сламена шапка, която му помагаше да се дегизира. Никой не му обърна внимание.
В тихите часове след полунощ той се върна обратно в селището. Дъждът беше започнал и заглушаваше всеки шум, който можеше да вдигне. Най-напред претърси сала, но на него нямаше нищо, освен няколко сандъка с провизии. Не беше очаквал диамантът да е там, но все пак го претърси, за да не пропусне нещо. Щеше да вземе провизиите със себе си. Утре Лиус вече нямаше да има нужда от тях.
Луис и жената сигурно бяха в къщата. Мачетето в ръката му просветна на влагата, докато Дутра се промъкна под дъжда до къщата, която обиколи тихо, за да намери жертвите си.
22.
Джилиън потръпна от хладния, влажен въздух и Бен скочи от хамака. Започна да разкопчава ризата си, за да я завие. Усети някакъв слаб шум или може би непогрешимият му инстинкт го накара да вдигне поглед точно в мига, когато бичето туловище изскочи от сенките и се метна на верандата с високо вдигнато мачете в ръка. Джилиън остана между него и Дутра. Бен изрева дивашки от ярост, светкавично я дръпна от хамака и отскочи назад, търсейки трескаво пистолета си.
Успя да го сграбчи, но загуби равновесие и падна върху хамака. Без да обръща никакво внимание на Джилиън, Дутра скочи над бясно люлеещия се хамак и проснатото й тяло, озъби се зловещо и стовари мачетето върху Бен. Той успя да се претърколи и острието разсече хамака на две. Докато се търкаляше по земята, Бен съумя да подсече коленете на Дутра, който се олюля, но не падна.
Бен си удари рамото в някаква греда и изпусна пистолета. Отново го сграбчи, но осъзна, че е загубил ценни секунди. Дутра пак атакуваше с високо вдигнато мачете.
Бен се опря на коляно. До него Джилиън се мъчеше да се изправи на крака.
— Бягай! — извика той и я блъсна. Дутра замахна, Бен се хвърли към него, забивайки рамото си в корема му и светкавично хвана с лявата си ръка китката на убиеца, за да отклони удара. Дутра изгрухтя, зашеметен от силния удар, до волската му сила бе неизчерпаема. От тялото му се излъчваше остра миризма на пот и гнило. Бен се опита да вдигне пистолета, ала Дутра забеляза движението и изви ръката му.
Вкопчиха се в схватка на живот и смърт. Победител щеше да бъде онзи, който пръв успееше да освободи оръжието си.
Дутра бе опитен побойник. Той знаеше, че ако се претърколи назад и прехвърли Луис през главата си, но не успее да му отнеме пистолета, само щеше да му даде възможност да се възползва от оръжието.
Той блъсна Бен към един от дървените стълбове, придържащи тръстиковия покрив на верандата. Острият му ръб се заби в гърба на Луис. Дутра наведе малката си бича глава напред, опитвайки се да удари Бен по лицето. Той отметна главата си назад и се подпря на стълба, сетне обви крака си около глезена на Дутра и го спъна. Злодеят не го пусна и двамата се изтърколиха на дъжда.
Джилиън с мъка се изправи на крака. Овладя я такъв ужас, когато видя Дутра и чу как любимият й извика: „Бягай!“, привличайки вниманието на нападателя върху себе си, за да я предпази, че стоеше като парализирана, с поглед, вперен в двамата мъже, които се търкаляха в калта и цепеха дъжда, осветявани единствено от блясъка на светкавиците. Тътенът на гръмотевиците беше оглушителен.
Зад нея светна лампа и хвърли бледи отблясъци върху верандата. Шумът бе разбудил сеньората.
Щракването на лампата сякаш отърси Джилиън от вцепенението й. Облада я дива ярост, че кошмарът се повтаря отново; усети как трепери от гняв, който трябваше да излее върху злодея. Тя не усещаше, но от гърлото й излизаше ниско, нечовешко ръмжене. Виждаше единствено Дутра, грозната му малка глава изпълваше полезрението й, всичко друго бе потънало в мрак. Без да се замисля, без да съзнава какво върши, тя се втурна към него.