Джилиън се движеше по средата на реката, следвайки широката, блестяща ивица. Бе успяла, но нито триумфираше, нито ликуваше. Чувстваше се уморена и отчаяна. Събитията от изминалата нощ бяха изсмукали силите й до капка. Тя съзнаваше колко е опасно за сама жена да пътува по реката със сал, но нямаше друг избор. Стигнеха ли Манаус, нямаше да може да вземе „Сърцето на императрицата“ от Бен. Това беше единственият й шанс и тя се бе възползвала от него.
Може би никога вече нямаше да го види. Всъщност не биваше да го подценява — Бен щеше да направи всичко възможно, за да я хване. Беше огледала плавателните съдове в селището: сред тях имаше няколко стари моторници, но те не можеха да се мерят с пъргавия сал. Единственият й проблем беше горивото, защото не разполагаше с пари. Щеше да се наложи да заменя хранителни продукти за бензин. Гладът не я плашеше. Ако не се сдобиеше с гориво, щеше да гребе. В такъв случай Бен може би щеше да я настигне, но щеше да се справи и с него.
Сивата перла на зората озари небето и след няколко минути мракът отстъпи. Джунглата грейна в живи, ярки, вибриращи краски, които пропъдиха нощта. Може би след няколко седмици отново щеше да се завърне, този път с експедиция, финансирана от правителството. Тогава щяха да носят точни измервателни уреди и щяха да получат координатите на Каменния град от спътник. След това щяха да се приближат към чашата със самолет; щеше да се наложи да построят площадка за кацане или къса писта. Каменният град никога вече нямаше да бъде същият, но посетителите щяха да се отнасят с благоговение към неговите тайни.
Гърдите й пулсираха от болка, но тя знаеше, че е постъпила правилно.
Малък самолет профуча над главата й и я стресна. Тъкмо си мислеше за хеликоптери и самолети, но тази перспектива бе твърда далечна. От толкова седмици не бе виждала подобен белег на цивилизацията, че ръмженето на мотора я уплаши.
Спря да провери горивото — резервоарът беше почти към края си. Ако не успееше да стигне до следващото селище, щеше да се наложи да се пазари с обитателите на крайбрежните бараки. Все някак щеше да стигне до Манаус. Нямаше да се предаде.
Нямаше часовник, но се бе научила да определя часа по положението на слънцето. Някъде към обед стигна до следващото селище — паянтови бараки и колиби, накацали покрай брега. Горивото беше на свършване, така че трябваше да спре.
Повтори се сцената от предишния ден: децата се втурнаха към кея, а родителите им я наблюдаваха мълчаливо от разстояние. Този път дойде да я поздрави един мъж — учтив джентълмен с тропически шорти, сандали и широка сламена шапка. Голите му гърди бяха покрити с гъсти сиви косми.
Както се предполагаше, първите му думи бяха:
— Сама ли сте, синьорина? — Буйните му сиви вежди се повдигнаха в знак на неодобрение.
— Да, по стечение на обстоятелствата — отвърна тя. — Трябва да стигна до Манаус.
— Това е много опасно. Освен това имате нужда от шапка.
— Имам нужда най-вече от бензин…
— Да, да, разбира се — прекъсна я той. — Моля, заповядайте у дома. Съпругата ми ще ви даде шапка и нещо студено за пиене.
Тя се поколеба само за миг.
— Благодаря ви, много мило от ваша страна. Но аз нямам пари, сеньор…
— Мораес — представи се той. — Боливар Мораес. Жена ми се нарича Анхелина и наистина е ангел, сама ще се убедите в това. Не се притеснявайте за парите, синьорина. Сама сте и се нуждаете от помощ. Хайде, елате.
Той нареди на едно дете да привърже сала към кея и галантно протегна ръка към Джилиън да й помогне да слезе на брега. Тя вдигна раницата и прие помощта му.
Много привлекателна жена, поне с двайсет години по-млада от сеньор Мораес, излезе на верандата да ги посрещне.
— Боливар? — извика тя.
— Имаме гостенка, ангел мой — отвърна той. — Тази красива млада дама се нуждае от помощта ни.
Красива ли? Сеньор Мораес май трябва да си сложи очила, помисли си Джилиън. Беше изтощена от умора и напрежение и не се бе ресала поне от два дни.
Анхелина Мораес се приближи и измъкна Джилиън от възторжения си съпруг.
— Скъпа, да влезем вътре на хлад. Имаме лед, искате ли да пийнете нещо?
При мисълта за ледено студено питие устата й се напълни със слюнка.
— Ако не ви затруднява — учтиво отвърна тя.
Сеньора Мораес я въведе в божествено прохладната къща; прозорците бяха затъмнени със завеси и щори, вентилатори разхлаждаха въздуха във всички стаи.
— Как се казвате, скъпа? — попита я Анхелина, докато наливаше някаква бледозеленикава течност в една висока чаша. Сетне добави няколко кубчета лед.
— Джилиън Шърууд. — Тя отпи от студеното питие, което имаше тръпчив вкус на лимон. По тялото й се разля невероятно блаженство.