— Заспивай. Това е заповед.
— Сама ли? — учудено попита тя. Той я изгледа с насмешка.
— Щом искаш да спиш, трябва да те оставя сама — рече той, дръпна завесите и намали термостата. — Ще бъда в съседната стая.
Джилиън се отпусна в широкото легло. Направо потъна сред възглавниците. Последната й мисъл бе, че Бен сигурно ще й покаже страхотни номера в това легло…
След половин час Бен надникна, за да се убеди, че Джилиън е заспала. Дишането й беше дълбоко и равномерно. Той тихо затвори вратата, седна и започна да води телефонни разговори.
На следващата сутрин тъкмо привършваха със закуската, когато на вратата се почука. Бен стана и се върна с голяма кутия и куфар.
— Какво е това? — попита Джилиън, следвайки го в спалнята, където той постави кутията и куфара върху леглото, което още не бяха използвали истински. Той я бе държал в прегръдките си през изминалата нощ, но бе настоял тя да се наспи.
— Куфарът е мой — отвърна той. — Снощи се разпоредих да донесат някои от дрехите ми. Кутията е твоя.
— Аз нямам такава кутия — възрази Джилиън.
— Имаш.
— За пръв път през живота си виждам тази кутия.
— Ще я отвориш ли най-сетне! — отчаяно извика той.
Доволна от бурната му реакция, тя отвори капака на кутията и разстла съдържанието й на леглото. Пред очите й лежеше скъп костюм, какъвто богатите дами обикновено носеха на обеди, с тясна пола до коленете и дълго вталено сако. Полата беше в бледо розово, елегантната блуза — в бяло, а сакото беше на розови и бели райета. Костюмът беше от естествена коприна и сигурно струваше повече от петстотин долара. В кутията имаше и копринени чорапи и подходящи обувки.
Джилиън се взираше в скъпия тоалет.
— За какво ми е този костюм?
Бен бе извадил от куфара си хубав костюм и вече събличаше дрехите си.
— За да го облечеш — отвърна той. — Хайде по-бързо. Съжалявам, че ще ти се наложи да обуеш чорапи в тази жега, но не можеш да носиш такъв костюм с боси крака.
— Ама защо трябва да го обличам? — отново попита тя.
— Заради мен. — Бен погледна часовника си. — Разполагаш с двадесет минути.
— За какво?
— За да се облечеш.
— Какво ще стане, ако не се облека?
— За Бога, просто се облечи! — извика той. С всяка измината минута ставаше все по-нервен.
Непрекъснато я подканваше да побърза и настоя да се гримира, като стоя през цялото време до нея в банята, докато Джилън се пудреше и червеше.
— Изнервяш ме — оплака се тя.
— Аз ли те нервирам? — измърмори той.
— Какво си намислил, Бен? Добре те познавам. Ти си хитър и коварен.
— Така е. Това червило не ми харесва. Сложи си червено.
Тя го изгледа възмутено в огледалото.
— Не и с розов костюм.
— Добре де. Откъде всички жени разбирате толкова много от тия неща?
— Много просто. Слагаш си червено червило и розова блуза и виждаш, че не изглеждаш добре. После си слагаш по-светло червило и нещата си идват на местата. Ти какво си мислеше, че способността да съчетаваш цветовете е страничен ефект на овулацията ли?
Той реши да не отговаря на въпроса й.
Тя тъкмо си сложи червилото, когато Бен я хвала за лакътя и измъкна от стаята.
В асансьора тя му хвърли смразяващ поглед.
— Какво става тук? Не знам вече какво да мисля. Не обичам изненадите. По-добре ми кажи какви си ги забъркал!
— О, Боже! — прошепна Бен.
Вратата на асансьора се отвори и върху тях налетя управителят на хотела.
— Всичко наред ли е, сеньор Луис?
— Отлично, сеньор Хобим. Всичко готово ли е?
— Да, сеньор. Всички ви очакват.
— Кои са тия „всички“? — изръмжа Джилиън.
— Ще видиш. — Ръката му здраво обгърна талията й и я бутна напред. От чувство за благоприличие трябваше да се движи до Бен.
Сеньор Хобим ги отведе до голяма зала за конференции и отвори вратата. Бен я избута вътре и около трийсет души, повечето от които мъже, се втурнаха към тях. Луис бързо застана пред Джилиън, избута хората назад, сетне я поведе към трибуната, издигната в единия край на залата.
Прожекторите светнаха и ги окъпаха в ослепителна светлина.
Заваля порой от въпроси на английски и португалски. Тя долови думите „Анзар“ и „амазонки“ и хвърли на Бен унищожителен поглед. Беше я изкарал пълна глупачка. Беше събрал всички тия хора тук, но те щяха да й се изсмеят в очите, защото не разполагаше с никакви доказателства. На трибуната бяха монтирани микрофони, имаше и маса с два стола. Бен седна на единия и й посочи другия.
— Моля, заемете местата си! — каза той в микрофона. Дълбокият му глас отекна в залата. — Колкото по-бързо се настаните, толкова по-бързо ще отговорим на въпросите ви.