Дутра беше известен главорез и наемен убиец, който се славеше с невероятната си жестокост. Щом това беше мъжът, когото Кейтс държеше лично да наеме, работата съвсем загрубяваше. Какво бе замислил Кейтс? Да избие останалите в джунглата и да задържи всичко — какво ли бе то? — може би злато — за себе си. Да, но златото тежи. Сам човек нямаше да може да го изнесе от джунглата, освен това Кейтс изобщо не знаеше как да се оправя в амазонските дъждовни гори.
Дутра обаче знаеше. От време на време тръгваше нагоре по реката, вероятно за да се укрие от някой друг главорез или от закона. Може би Кейтс бе толкова тъп, та си въобразяваше, че наемайки Дутра, той ще му свърши мръсната работа, ще го изкара от джунглата с плячката, а след това Кейтс ще го пречука. Може би Дутра беше замислил същото, но с друг мъртвец в края на историята.
Положението ставаше много по-напечено, отколкото предполагаше Бен, а праволинейната и сериозна г-ца Шърууд бе затънала до гуша. По дяволите, как така се бе забъркала с измамник като Кейтс? Сигурно по вина на брат си. Дали онзи тъпак съзнаваше на каква опасност излага сестра си? Едва ли, той изобщо не предполагаше, че Кейтс през цялото време играе двойна игра. Шърууд си въобразяваше, че му е равноправен партньор, а всъщност Кейтс го бе преметнал като последен балама.
Още веднъж му мина мисълта да се откаже, но знаеше, че няма да го направи. Сетне му хрумна да зареже Кейтс и Шърууд и да тръгне на експедицията само с Джилиън, но бързо отхвърли тази идея, защото, първо, не искаше да влага много пари в проект, който може би нямаше да се окаже печеливш и второ, защото тя нямаше да се съгласи. Не му се стори твърде очарована от мъжкото му обаяние.
Е, не че кой знае колко се бе постарал да я очарова, напротив, държа се грубо и предизвикателно. Но тя нямаше друг избор: трябваше да преодолее отвращението си към него, защото се налагаше да се съюзят, за да се върнат здрави и читави от пътуването.
Видя, каквото му трябваше, така че вече можеше да си тръгва. Бен глътна бирата, избърса устата си и сложи тъмните очила, докато се изправяше. Никой не му обърна внимание, когато напусна също толкова незабележимо, колкото беше влязъл.
Участието на Дутра не означаваше само, че ще трябва през цялото време да бъде нащрек и да се грижи за безопасността на Джилиън; хората, които възнамеряваше да наеме, нямаше да се съгласят да тръгнат на експедиция с Дутра. Така че се налагаше да ангажира носачи, на които нямаше да може да разчита. Съществуваше шанс едно към едно, и те самите да се окажат в опасност — ако Кейтс наистина бе тръгнал на лов за злато, щеше да има нужда от тях, за да пренесат товара през джунглата. Нищожна част от плячката щеше да ги задоволи. Щом Дутра изнесеше златото от вътрешността, носачите щяха да станат излишни. Подобни кражби ставаха непрекъснато: разбойници и мошеници постоянно ограбваха археологическите находища.
Бен прекоси тясната улица, зави зад ъгъла и се отправи към микробуса. По него се беше накачулила цяла тълпа дечурлига. Разкара ги и се качи. Макар че прозорците бяха отворени, под металния покрив цареше страшна жега, но Бен толкова отдавна бе свикнал с тропическия климат, че горещината не му правеше никакво впечатление. Струи пот се стичаха по гърба му, докато седеше и обмисляше ситуацията.
Той и двамата Шърууд бяха в най-голяма опасност, но Рик не бе толкова застрашен, както сестра му. Стигнеха ли до местоназначението, Кейтс щеше да действа. Ако не намереха нищо, нямаше да има никаква опасност.
Както и да го погледнеш, здраво беше нагазил в лайната.
По дяволите, обичам трудностите, мислеше си Бен. Не беше избрал този живот, защото си падаше по нормирания работен ден. Пък и в момента нямаше друга работа, освен да топли леглото на Тереза. Можеше да стопли и Джилиън Шърууд. Ей на това му се вика истинско предизвикателство!
4.
Тази вечер Джилиън се прибра рано в стаята си. Рик и Кейтс пиеха във фоайето на хотела. Напрежението лазеше по нервите й: нямаше доверие нито на Кейтс, нито на водача, но приятелят на брат й финансираше експедицията, така че се налагаше да се съобразява с него. Изкушението да се откаже нарастваше с всяка измината минута, ала вече бе стигнала твърде далеч и й се искаше все пак да продължи. Тръгнеха ли веднъж, щеше да бъде прекалено късно да се откаже и щеше да може да се съсредоточи единствено върху задачата си — откриването на Каменния град.
Почувства истинско облекчение, че най-сетне ще остане сама; докато отключваше вратата на стаята си, усети как лицето й се отпуска — вече нямаше нужда да крие реакциите си, да обмисля грижливо всяка дума и да владее израза на лицето си. Просто нямаше друг избор.