Но не я одобриха. Онези глупаци — шефовете на фондацията си бяха изсмукали от пръстите причината да й откажат: носеше името Шърууд.
Деканът на катедрата по археология в университета категорично й бе заявил, че дъщерята на „Шантавия“ Сайръс Шърууд никога няма да бъде достойна украса за която и да е археологическа експедиция. Страстта на баща й към налудничавите теории хвърляше тъмна сянка върху труда и компетентността на Джилиън.
Сякаш си удряше главата в стена и това я вбесяваше. Баща й все казваше, че тя притежава решителност за трима, но в този миг се чувствуваше безпомощна, защото нямаше избор. Прекалено много обичаше археологията, за да я изостави, но висините на кариерата бяха забранена зона за нея заради произхода й. Археологическите разкопки струват много пари, а спонсори не се намират под път и над път, така че борбата за наличните средства бе убийствена. Поради тази причина Джилиън никога нямаше да бъде включена в състава на важна експедиция. Участието й би поставило под въпрос истинността на находките, в резултат на което финансирането на разкопките можеше да бъде преустановено.
Дори и да си сменеше името, нищо нямаше да се промени — светът на археолозите бе твърде малък и всички се познаваха. Всичко бе въпрос на политика! Спонсорираха се само експедициите на известните изследователи; никой нямаше да рискува да получи лоши отзиви в пресата, включвайки Джилиън Шърууд. Тя бе участвала в много незначителни археологически разкопки, ала важните находки бяха недостъпни за нея.
Всъщност Джилиън не би сменила името си, дори и това да й помогнеше. Баща й беше прекрасен човек и блестящ археолог. Тя го обичаше нежно и той все още страшно й липсваше, въпреки че бе починал преди петнадесет години, когато тя бе едва тринайсет годишна. Яд я беше, че неоценимият му принос към археологията бе изцяло отхвърлен заради смелите му догадки и хипотези, които, за съжаление, той не бе успял да докаже. Беше загинал при злополука в амазонската джунгла, когато се опитваше да открие неопровержимо доказателство за една от най-предизвикателните си теории. Наричаха го шарлатанин и наивник, а след смъртта му някои от симпатизантите му решиха, че просто бил „заблуден“.
Лошата слава на Сайръс Шърууд преследваше Джилиън през цялото следване, а сетне и в работата й; тя добре осъзнаваше, че трябва да се труди повече от другите, да бъде по-прилежна, по-съвестна, с нищо да не издава полетите на фантазията, присъщи и на нея, както и на баща й. Изцяло се бе посветила на археологията, не бе си позволила нито ден почивка, използувайки всеки миг, за да се доближи до заветната цел.
И за какво? За нищо!
Дъщерята на „Шантавия“ Сайръс Шърууд не бе желан участник в нито една значителна археологическа експедиция, Джилиън заблъска с юмруци по стената. Той не беше шантав. Може би беше малко отнесен и завеян, ала беше чудесен баща и дяволски добър археолог.
Внезапно Джилиън се сети за кашоните с книги и записки, останали от баща й, които тя все нямаше време да прегледа. След смъртта на професор Шърууд документите му бяха опаковани, а къщата — продадена. Завареният й брат Рик бе струпал кашоните в един ъгъл на тесния си апартамент, където събираха прах от години. Той не се интересуваше от съдържанието им и вероятно дори не ги поглеждаше. След като завърши колежа и се настани в самостоятелно жилище, Джилиън пожела да отърве Рик от досадните прашасали кашони, но той не даде и дума да се издума — не поради това, че искаше да има някакъв спомен от баща си, а защото му харесваше идеята да вземе онова, което тя копнее да притежава.
Както винаги, разсъжденията на Рик се оказаха погрешни. Макар че Джилиън в никакъв случай не би унищожила записките на баща си, не гореше и от желание да ги вземе. Точно обратното. В този момент от живота си, изпълнена с неописуема горчивина, тя бе осъзнала, че всички светила на археологията смятат баща й за шантав перко, едва ли не опозорил професията им. Не искаше да чете дневниците му, защото се опасяваше, че тези твърдения могат да се окажат истина. Предпочиташе да запази прекрасните си спомени за покойния професор Шърууд.
Но сега изведнъж я обзе любопитство, дощя й се отново да установи духовен контакт с баща си чрез записките му. Не, той не беше шантав! Някои от теориите му наистина бяха невероятни, но и преди петстотин години представата за кръглата форма на земята също е била считана за налудничава. Баща й бе прекарал безкрайни часове над карти, схеми и описания в търсене на доказателства, потвърждаващи схващанията му. Изправен пред няколко отломки от глинени съдове, той можеше да обрисува жива картина от отдавна отминал живот.